Тайната на Сенеф
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Диоген“ #3
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Коала
- ISBN: 954-530-111-2
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Тайната на Сенеф». Краткое содержание книги:
Затворникът, облечен в добре изгладен сив гащеризон, бе преседял на матрака в продължение на много часове в пълна неподвижност. Слабото му лице бе бледо и безизразно, сребристите очи – полупритворени, а платиненорусата му коса – сресана назад. Нищо не се движеше, дори очите му, докато слушаше тихите несекващи звуци, които се просмукваха иззад вратата на съседната килия, единична №45.
Звуците бяха от барабанене: композиция с невероятна ритмическа сложност, която се усилваше и отслабваше, забързваше и забавяше, местеше се от рамката на металното легло към матрака, към стените, тоалетната, мивката, решетките и обратно. В момента затворникът потропваше по желязната рамка на койката, като от време на време удряше с длан по матрака и междувременно издаваше бързи, мляскащи и преглъщащи звуци с устни и език. Безкрайните ритми се надигаха и утихваха като вятъра, преминаващ през картечница – отначало яростно, а после – замиращо до мързелив синкоп. Навремени потропването почти, но не съвсем, спираше: само едно леко и отмерено тактуване – чук… чук… чук – свидетелстваше, че барабаненето продължава.
Някой запален фен на барабаните би разпознал невероятното разнообразие от ритмически мотиви и стилове, което идваше от единична килия 45: касагберитъмът на Конго плавно преминаваше в бавен фънкаут, а после в поп-енд-лок, след което се изменяше последователно в шейкаут, уърмхоул и глам, за да прозвучи най-сетне дълъг и ленив джазов рефрен. Следваше го пъргав евростомп, който завършваше с насти, хип-хоп туист или томклъб. Миг затишие… и се разля меланхоличен Чикаго блус, придружен от безброй други ритми, назовани и безименни, смесени в една безкрайна плетеница от звуци.
Обаче затворникът, когото наричаха просто А, не беше страстен почитател на ритъма. Той бе човек с разностранни интереси, но барабаните не спадаха към тях.
Въпреки това той слушаше.
Накрая, половин час преди да загасят лампите, затворникът А се сви на койката си. Той се обърна към рамката над главата си и предпазливо почука по нея с показалец, а после и с останалите пръсти. Започна да отмерва прост четири четвърти такт. След няколко минути опита върху матрака, после по стената и мивката – сякаш ги тестваше за тембър, тон и амплитуда, – преди да се върне обратно на рамката на леглото. Като продължаваше да потропва в четири четвърти с лявата ръка, той започна втора серия с дясната. Докато изпълняваше този прост ритмически акомпанимент, той слушаше напрегнато изблика на виртуозност от съседната килия.
Времето за изгасяне на лампите настъпи и всичко потъна в чернота. Измина един час, после още един. Подходът на затворника плавно се промени. Като следваше внимателно „ръководството“ на Барабанчика, А се включваше с необичаен синкоп тук, ритъм 3 към 2 там, като постепенно разширяваше простия си репертоар. В своето почукване той се придържаше възможно най-близо до мрежата от звуци, която долиташе от съседната врата, като вземаше пример от съседа си, ускорявайки или забавяйки темпото според партията на Барабанчика.
Настъпи полунощ, но Барабанчика в килия 45 продължаваше – продължаваше и затворникът на име А. А установи, че потропването – нещо, което той винаги бе отхвърлял като груба, примитивна дейност – действа странно отморяващо на ума. То отваряше врата в тясната грозна реалност на килията му към едно просторно, абстрактно пространство на математическа прецизност и сложност. И той продължаваше да барабани, като следваше затворника от килия 45 и междувременно усложняваше собствените си ритмически мотиви.
Нощта се изниза. Малкото останали затворници в този сектор – а те по принцип не бяха много и се намираха доста надолу по коридора – отдавна спяха. При все това обитателите на 44-а и 45-а продължаваха да „музицират“ заедно. Докато затворникът, наричан А, опознаваше все повече този странен нов свят на външен и вътрешен ритъм, той разбра нещо за своя съсед и за душевното му разстройство – каквото беше и намерението му. Не бе нещо, което можеше да изрази с думи; то не беше достъпно за езика; недостижимо беше за психологическите теории, психотерапията и дори лекарствата.
И все пак с помощта на усърдно подражание, затворникът в 44-а се приближи до това място, застана на прага на особения свят на Барабанчика. На едно първично неврологично ниво той започна да разбира своя съсед: какво го мотивираше, защо правеше това, което прави.