Тайната на Сенеф
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Диоген“ #3
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Коала
- ISBN: 954-530-111-2
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Тайната на Сенеф». Краткое содержание книги:
Отново извади магнитния ключ, пъхна го в процепа и чу как ключалките се отварят. Като успяваше да балансира с пиците и напитките, той пъхна лакът в пролуката на вратата и я отвори, след което се шмугна вътре. Ключалките изщракаха зад гърба му. Светлините бяха намалели до ниво първо – нивото, на което се очакваше да бъдат след тестването – и Демео отново почувства подозрение.
— Хей, Джейс! – извика той. – Пицата пристигна.
Гласът му отекна и замря.
— Джейс!
Демео се спусна по стълбите, прекоси коридора и стигна до моста над кладенеца, където спря отново.
— Джейс! Време е за пица.
Той се заслуша, докато ехото заглъхваше. Липър не би направил първата проба без него: не и след всичкото време, в което се бяха бъхтили над проекта заедно. Не можеше да е чак такъв задник. Сигурно просто си беше сложил слушалките и проверяваше звука. Или пък си слушаше дискмена – понякога го правеше, докато работеха. Демео премина моста и навлезе в основната им работна площ в Залата на колесниците.
В този момент чу далечен шум от стъпки. Или поне той си помисли, че са стъпки. Но всъщност шумът бе придружен от някакъв странен глух звук. Идваше някъде дълбоко откъм гробницата, може би от погребалната камера.
— Ти ли си, Джейс? – За първи път Демео изпита призрачно чувство на тревога. Остави пицата на работната масичка и направи няколко крачки към Залата на истината, отвъд която се намираше погребалната камера. Оттук личеше, че там е съвсем тъмно – осветление първо ниво, както в останалата част от гробницата. Направо казано – нищо не виждаше.
Върна се до масичката и погледна компютъра. Софтуерът беше зареден и чакаше в режим „стендбай“. Той взе мишката и кликна върху иконата за осветлението, като се опитваше да си спомни как да увеличи нивото на светлина. Отвори се прозорец със списък на залите, чието осветление се контролираше компютърно и той избра Залата на колесниците.
Мили боже! Светлините помътняха и смущаващите египетски рисунки и каменни статуи потънаха в още по-дълбоки сенки. Той бързо кликна с мишката и светлините се усилиха. Повтори процедурата и за останалите части на гробницата.
Чу тропот, подскочи и се обърна.
— Джейс?
Определено идваше от погребалната камера.
Демео се засмя.
— Хей, Джейс, я ела тука. Донесъл съм пиците.
Ето го пак този странен шум: тътрене – туп. Тътрене – туп. Сякаш някой или нещо си влачеше крака.
— Звучи точно като „Проклятието на мумията“. Ха-ха, Джей. Това беше добро.
Отговор не последва.
Като не спираше да се киска, Демео обърна гръб на компютъра и тръгна из Залата на истината. Извърна очи от гротескната фигура на Амут – нещо у египетския бог с крокодилска глава и лъвска грива, който ядеше сърца, го ужасяваше повече от всичко останало в гроба.
Демео се спря пред вратата на погребалната камера.
— Шантав тип си ти, Джейс!
Изчака да чуе смеха на Липър, да види как кльощавия му силует се показва иззад някой пиластър. Ала нищо не се случи. Тишината бе пълна. Преглъщайки нервно, той се пъхна вътре и се заозърта из гробницата.
Нищо. Останалите врати, които водеха извън погребалната камера, бяха тъмни – те не бяха част от компютърно осветяваната зона. Сигурно Липър се криеше в някоя от онези стаи, готов всеки миг да изскочи оттам и да го изплаши до смърт.
— Ей, Джейс, айде бе! Пиците вече са студени и ще стават все по-студени.
Светлините изведнъж угаснаха.
— Хей!
Демео се завъртя, но гробницата криволичеше из Залата на истината и той нито можеше да се върне в Залата на колесниците, нито виждаше успокояващото синьо сияние на светодиодите.
Отново се обърна, бе чул странните провлачени стъпки зад себе си, които сега приближаваха.
— Вече не е смешно, Джей!
Опипа джобовете си за фенерчето – но, естествено, не го носеше, бе останало в предишното помещение на масичката. Защо не можеше да види дори отразената светлина на диодите? Да не би цялото захранване да беше прекъснато? Мракът беше пълен.
— Виж какво, Джей, стига вече! Говоря сериозно.
Той се засуети в тъмното, стигна до една от колоните и започна да опипва пътя си край нея. Стъпките продължаваха да се приближават.
Тътрене – туп. Тътрене – туп.
— Хайде, Джей, стига с тези глупости.
Внезапно от много по-отблизо, отколкото изобщо бе очаквал, той чу стържещия звук от въздух, който излизаше от сухо гърло. Хъркане, което звучеше почти като съсък, сякаш изпълнен с омраза.