Мъглите на Авалон (Том 1)
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мъглите на Авалон (Том 1)». Краткое содержание книги:
Една от жените застана пред Моргана и я попита шепнешком:
— Коя си ти и откъде си дошла в този ранен час?
— Аз съм Моргана, кралица на Северен Уелс и Корнуол — отвърна Моргана с тихия си, но властен глас, — и съм тук, за да видя брат си. Нима ще се осмелиш да застанеш на пътя ми?
Тя впери очи в очите на монахинята, сетне направи леко движение с ръка — най-простото вълшебство, на което я бяха учили — да налага волята си. Жената веднага отстъпи. Нямаше сили дори да проговори, камоли пък да й забрани нещо. Моргана бе убедена, че после ще разказва страшни истории как е била омагьосана от вещицата, но истината бе къде-къде по-проста — жената с по-силна воля се налагаше над тази, която поначало се бе отрекла от своята и прекарваше живота си в подчинение.
Пламъчето на един светилник озаряваше стаята с меката си, треперлива светлина. Моргана видя спящия Артур — небръснат, изпит, русата му коса бе потъмняла от пот. Ножницата бе поставена в леглото, до нозете му — явно очакваше, че сестра му ще предприеме още нещо. В ръцете си стискаше и насън дръжката на Екскалибур.
„По някакъв начин, кой знае как, той е имал предчувствие, че ще дойда“, каза си объркано Моргана. Не можеше да не е наследил поне малко от ясновидските способности на Игрейн — макар че беше висок и рус, за разлика от старото коренно население на Британия, и той произхождаше от древните крале на Авалон и бе съумял да предвиди идването й. Моргана бе убедена, че ако посегне да вземе Екскалибур, той ще почувства намерението й и ще се събуди — и ще я убие. Нямаше смисъл да си прави никакви илюзии. Артур бе добър християнин, или поне сам той мислеше така, но знаеше, че докато е на трона, е длъжен да унищожава враговете си — а по някакъв мистичен начин, неясен дори за Моргана, мечът Екскалибур бе се слял с душата на Артур, бе станал едно с кралската му власт. Ако не бе тъй, ако Екскалибур бе просто меч като всички останали, той не би имал нищо против да го върне на Авалон и да заръча да му изковат друг, по-як и по-хубав… Но Екскалибур бе нещо друго — видимият, върховният символ на неговата кралска власт.
„Може би самият меч слива силата си с властта и славата на Артур, Може би сам Екскалибур ще ме унищожи — по своя воля — посегна ли да го отделя от Артур… Нима ще имам смелост да се възправя срещу силата на една светиня?“ Моргана трепна и си каза, че се поддава на глупави фантазии. После извади камата си — беше остра като бръснач, а Моргана, стига да пожелаеше, можеше да нанася удар с бързината на отровна змия. Виждаше ясно вената, която пулсираше на шията му и знаеше добре, че можеше да нанесе удар, който ще проникне до голямата артерия под нея — тогава Артур щеше да умре още преди да успее да отвори очи.
Беше убивала и преди. Бе изпратила Авалох на смърт, без да трепне, а нямаше три дни, откак уби невинното дете в утробата си… Този, който лежеше пред нея, потънал в сън, бе предател и заслужаваше смъртта си. Само един бърз и точен удар… Но нали това бе детето, което някога Игрейн бе й поверила, първият мъж в живота й, бащата на сина й, Рогатият Бог, Кралят… „Удряй, глупачке! Нали затова си тук!“
„Не. И без това имаше прекалено много смърт. Родени сме от една майка и аз не искам да я срещна в отвъдното с ръце, опетнени от кръвта на брат си…“ Беше убедена, че полудява, защото изведнъж чу съвсем ясно нетърпеливия глас на Игрейн: „Моргана, нали ти казах да се грижиш за бебето…“
Стори й се, че Артур се размърда насън, сякаш и той чу гласа на майка им — тя прибра камата, посегна и взе ножницата на Екскалибур. Имаше право да вземе поне нея — сама, със собствените си ръце бе вплела в нея заклинанията, които предпазваха досега живота на брат й.
Скри ножницата в диплите на наметалото, излезе незабелязано и забърза обратно към сала. Вече се развиделяваше. Докато салджията насочваше сала обратно към твърдата земя, Моргана изведнъж изтръпна — стори й се, че покрай тях се плъзга като сянка една баржа — баржата на Авалон… Ето ги, всички бяха около нея, гребците от Авалон. Бързо, бързо, трябваше час по скоро да я отведат там… В този миг изгря слънцето и сянката на църквата падна над водата, ярка светлина заля всичко наоколо и отвсякъде заехтя камбанен звън. Моргана стоеше като парализирана — не бе в състояние нито да призове мъглите, нито пък да произнесе Словото на силата.