Мъглите на Авалон (Том 1)

Моргана отчаяно искаше да заплаче, та сълзите да отмият ужасната и скръб. Сълзите на Увейн капеха по пламналото й чело, Уриенс също плачеше, но тя стоеше със сухи очи, студена като камък. Светът бе изгубил всякакъв цвят — беше сив и се рушеше около нея. Предметите, които я заобикаляха, бяха огромни и заплашителни, и същевременно малки като детска играчка… Не смееше да се помръдне от страх, че всичко ще рухне. Почти не разбра кога дойдоха прислужниците. Те вдигнаха на ръце вдървеното й тяло и я отнесоха в леглото. Свалиха короната и тържествените одежди, които бе сложила днес, за да се наслади на триумфа си. Моргана разбра, че ризата и останалите й долни дрехи отново са просмукани с кръв, но не обърна никакво внимание на това. Доста по-късно започна да идва на себе си и видя, че са я измили и преоблекли в чиста риза. Бяха я сложили в леглото до Уриенс, а една от прислужниците дремеше на един стол наблизо. Моргана се надигна на лакът и загледа спящия мъж до себе си. Лицето му бе хлътнало и зачервено от плач. Стори се, че гледа напълно непознат човек.

Да, той наистина се бе държал добре с нея по своему. „Но сега всичко това свърши. Делото ми в неговите земи приключи. Никога повече няма да го видя — нито жив, нито мъртъв“.

Аколон беше мъртъв, плановете й бяха рухнали. Артур все още носеше Екскалибур във Вълшебната ножница, която пазеше живота му. Този, който трябваше да му отнеме меча, не успя, напусна я, отиде в царството на мъртвите, където тя не можеше да го последва. Оставаше едно — сама трябваше да отмъсти за Авалон.

Тя стана и се облече. Движеше се толкова безшумно, че не би събудила и спяща птица. Върза отново жреческата кама на колана си. Дори не докосна красивите рокли и скъпоценностите, които й беше подарявал Уриенс. Облече най-простата рокля от тъмен плат, която много приличаше на обичайното облекло на жриците. Намери малката торбичка, в която държеше билките си, и на тъмно, пипнешком, подсили със синя боя очертанията на полумесеца на челото си. Взе възможно най-простото наметало, което можа да намери — не можеше да сложи своето, което бе избродирано със златни конци и украсено със скъпоценни камъни. Спусна ниско качулката и се запромъква все така безшумно надолу по стълбите.

От параклиса се носеха погребални песнопения. Увейн бе успял да ги накара да опеят Аколон по християнски. Всъщност, това нямаше никакво значение. Духът на Аколон бе свободен, какво я интересуваха представленията на свещениците над тленната му плът? Сега значение имаше само едно — трябваше час по-скоро да върне Екскалибур на Авалон. Тя обърна гръб на параклиса. Някой ден щеше да има време да оплаква покойника — сега бе длъжна да продължи делото му оттам, където го бе прекъснала смъртта.

Влезе мълчаливо в конюшните и намери коня си. Ръцете още не й се подчиняваха, но успя някак да му постави седлото. Изведе животното до малката странична врата на крепостта и тогава установи, че надали ще успее да се качи на седлото. Когато все пак яхна коня, така й се виеше свят, че едва не падна. Дали не бе по-разумно да почака още малко, или поне да повика Кевин да й помогне? Мерлин Британски се беше клел да се подчинява на волята на Богинята. Не, и нему не можеше да се довери — та нали той бе предал тялото на Вивиан в ръцете на същите свещеници, които сега пееха погребалните си химни над трупа на Аколон! Тя се наведе и зашепна на коня. Животното тръгна полека и скоро бяха в подножието на хълма. Там Моргана се обърна, за да хвърли последен поглед към Камелот.