Дан на Хрътките

Скинтик се приближи и застана до него.

— Това е лудост — каза Нимандър. — Дурав трябваше да е на трона. Или Корлат.

— Тъкмо тази липса на увереност в теб толкова ни очарова — отвърна Скинтик.

— Това забавно ли трябваше да е?

— Ами, за мен е забавно, Нимандър. С това се задоволявам повечето пъти. Слушай, просто е и е сложно. Кръвта му тече силна в теб, по-силна, отколкото съзнаваш. И все едно харесва ли ти, или не, всички ще те следват. Ще те слушат. Спинок Дурав е добър пример, бих казал. Прие заповедта ти като удар и тръгна да я изпълни. Не възрази нито дума — твоето раздразнение и нетърпението ти го поразиха.

— Точно това имах предвид. Изобщо не беше моя работа преди всичко. Нямах право да бъда нито подразнен, нито нетърпелив.

— Беше и едното, и другото, защото те интересуваше, а едва го познаваш. Може би не го знаеш, но си спечели приятели в тронната зала, веднага. Очите на Корлат блестяха. А Върховната жрица дори се усмихна. Като майка, горда и опрощаваща. Те са твои, Нимандър. — Поколеба се, след това добави: — Всички сме твои.

Нимандър не беше готов да мисли за тези неща.

— Как е Ненанда?

— Съвзема се. Сприхав е, както винаги.

— А Клип?

Скинтик сви рамене.

— Съжалявам, че не мога да кажа смирен.

— Аз също.

— Гневен е. Чувства се измамен, лично унизен. Ще създава неприятности, опасявам се, вечен трън в задника ти.

Нимандър въздъхна.

— Вероятно са чувствали същото в Андара и затова го пратиха да ни намери.

— На вълна от ликуващи фанфари, несъмнено.

Нимандър се обърна.

— Скин, наистина не знам дали ще мога да направя това.

— За разлика от Аномандър Рейк, ти не си сам, Нимандър. Бремето вече не лежи на плещите на едно лице. Тя вече е с нас.

— Можеше да ни остави Аранта.

— Аранта не беше Аранта от доста време — може би не я помниш, когато беше по-млада. Нимандър, нашата сестра беше глупаче. Почти дете по ум, колкото и да беше пораснала като жена.

— Винаги го виждах като… невинност.

— Ето я пак твоята духовна щедрост.

— Моята неспособност да преценявам искаш да кажеш.

Помълчаха дълго. Нимандър погледна нагоре към кулата.

— Имаше един дракон там горе.

— Силана. Ммм, много близка на Аномандър Рейк, както ми казаха.

— Чудно, къде ли отиде?

— Винаги би могъл да съживиш кръвта на Тиам в себе си и да разбереш, Нимандър.

— А, не, благодаря.

Спинок Дурав вече беше излязъл от Нощ и беше стигнал до разчистената ивица земя от доскорошния окаян поклоннически лагер, където вече строяха манастир, макар че засега храмът представляваше военна шатра, в която обитаваше Салинд, Върховната жрица на Избавителя.

Щеше ли да го приеме?

„Майко Тъма, чуй ме, моля те. За Спинок Дурав, който заставаше толкова пъти на мястото на твоя син. Дай му мир. Дай му щастие.“

При Великата могила имаше и други работници, поклонници най-вече. Вдигаха по-малка надгробна могила, за да съхрани костите на някакъв сиърдомин, избран да стои във вечно бдение в нозете на Избавителя. Беше странно и мистериозно как възникваха такива идеи. Нимандър си напомни, че ще трябва да изпрати екип там, да видят дали могат да помогнат нещо.

— За какво мислиш, лорд Нимандър?

Нимандър потръпна, като чу титлата.

— Мислех си за молитвите. Как ги чувстваш… по-чисти, когато не са за самия теб, а за някой друг. — Сви рамене, изведнъж почувствал се неловко. — Молех се за Спинок. Все едно, за това си мислех. Е, Върховната жрица казва, че има неща, за които трябва да поговорим. Трябва да тръгвам.