Дан на Хрътките
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #8
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-011-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дан на Хрътките». Краткое содержание книги:
— Засрами се, Гугла — изръмжа Искар Джарак. — И един глупак няма да се намери там, който да предаде Сина на Тъмата. Не и в това, дори сега — макар да ни остави, макар да се върна в света на своята Майка.
— Съдиш ли ме, Искар Джарак?
— Да.
Джагътът изсумтя:
— Приемам.
Баратол седеше на камъните и имаше чувството, че всичките му кокали са натрошени, всеки мускул — премазан. Гадеше му се, но се мъчеше да не повърне от страх, че спазмите ще го убият. Погледна отново проснатото тяло с меча, забит в лицето и черепа. Виждаше дълбоките рани по едното бедро, за което го беше вдигнала Хрътката. От тях не течеше кръв.
Анци се приближи и се смъкна до него.
— В какво се навряхме, ей! Тия зверове… а ти, ти, проклет идиот, налетя на едно от ония чудовища с това брадвенце!
— Ще ми помогнеш ли да стана?
Анци го зяпна. После въздъхна.
— Ще ни трябва вол за това — як си като бедерин. Добре де, ще клекна тука и се опитай да ме използваш като вол. Но не обвинявай мен, ако коленете ми се огънат.
Малко преди това до тях беше спрял друг впряг и пред него стоеше Висшият алхимик Барук — същият, който ги беше върнал, — а до него един воин с баргастка кръв, с огромен чук на гърба. И този воин гледаше втренчено мъртвия Тайст Андий.
Баратол се надигна — Анци изпъшка под тежестта му — и успя да се изправи. Бавно огледа другите — тоблакая и жената, която, изглежда, му беше спътничка. Двете млади жени Теблор — може би все още деца, — които можеше да са сестри, и едно голямо куче с повече белези от рани, отколкото изглеждаше възможно. Велики гарвани, накацали по стрехите или присвити като черни демонични джуджета на самата улица, безмълвни като духове.
Златистата слънчева светлина на утрото пронизваше надвисналия над града пушек. Обичайната шумотевица, която би трябвало вече да е започнала да изпълва улиците на Даруджистан, не се чуваше.
Засъбираха се още хора. Граждани, стражи, с изопнати лица, мълчаливи, изтръпнали и сковани като бежанци; никой не смееше да се доближи много, но като че ли и никой не изпитваше желание да си тръгне.
Висшият алхимик стоеше на почтително разстояние от баргаста и мъртвия Тайст Андий и наблюдаваше сцената с пълни със скръб очи. После заговори:
— Каладън Бруд, това, което търсеше, трябва…
— Да почака — избоботи баргастът. — Трябва да почака. — И се наведе, хвана меча с черното острие, изтръгна го от главата на Рейк и се изправи.
Всички затаиха дъх.
Каладън Бруд загледа оръжието в ръцете си. После изръмжа тихо и острите му зъби лъснаха. Обърна се, отиде до каляската, отвори страничната врата и хвърли оръжието вътре. То издрънча на пода. Вратата изщрака и се затвори.
Баргастът огледа навъсен тълпата и посочи.
— Онзи вол и талигата.
— Каладън…
— Тук ще бъде както аз кажа, Барук. — Свирепите очи на воина се спряха на Баратол. — Ти, ела ми помогни.
Баратол потисна всеки стон, хвана мъртвия Тайст Андий за краката и изчака Бруд да пъхне ръцете си под подмишниците му. Вдигнаха тялото.
Анци беше докарал колата близо и сега стоеше до вола, гледаше тъжно.
Положиха Аномандър Рейк върху вече окървавените дъски. Бруд се наведе над него, гледа го дълго, а след това се изправи и се обърна към Висшия алхимик.
— Ще му вдигна могила. На запад от града.
— Каладън, моля те, това може да почака. Трябва да…
— Не. — Отиде до Анци и с една ръка избута фалариеца от вола и хвана повода. — Аз ще го направя. Никой друг да не се натоварва с това пътуване. Ще сме само Каладън Бруд и Аномандър Рейк, заедно за последен път.
И тъй, волът тръгна по своя съдбовен път. С един воин до него и с трупа на друг в талигата.
Процесията бе принудена да спре почти веднага, няма и на десет крачки оттам, където бе започнала, когато един нисък закръглен мъж с червена жилетка се появи и застана на пътя й. Каладън Бруд вдигна очи и се намръщи.
И тогава ниският закръглен мъж с изненадващо изящество се поклони и отстъпи настрани.
Бруд не каза нищо. Само дръпна вола и го поведе отново.
Казваха, че той е спасил Даруджистан. Някога, преди години, а сега отново. Господарят на Лунния къс, който в тази нощ беше довел долу мрака, мрака и студа над бушуващите пламъци. Който незнайно как бе изтръгнал живота от усилващия се разрушителен пожар. И бе спасил живота на всички. Казваха, че с едно махване на ръката прогонил демонските Хрътки. Казваха, че в мига на неговата смърт сърцето на луната се разбило. И доказателството за това все още се виждаше в небето.