Графиня Дьо Шарни
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огнян Атанасов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Графиня Дьо Шарни». Краткое содержание книги:
Още от шестнайсети един човек на Дантон, полякът Лазуски, член на съвета на Комуната, задвижи нещата. Той съобщи на съвета, че на двайсети юни двете предградия — предградието Сен Антоан и предградието Сент Марсо, ще представят в Събранието и на краля петиции по повод на ветото върху декрета относно свещениците и заедно с това ще посадят на насипа „Фьойан“ едно дърво на свободата в памет на заседанието в залата за игра на топка и на 20 юни 1789 година.
Съветът отказа да даде разрешение.
— Ще минем и без него — просъска съвсем тихо Дантон в ухото на Лазуски.
И Лазуски повтори високо:
— Ще минем и без него!
Така че тази дата, 20 юни, имаше както видимо, така и скрито значение.
Едното беше предлогът — да се връчи една петиция на краля и да се посади дърво на свободата.
Другото беше цел, известна само на няколко посветени — да бъде спасена Франция от Лафайет и фьойаните, както и да бъде предупреден непоправимият крал, кралят от стария режим, че има такива политически бури, които могат да накарат един монарх да потъне заедно с трона, короната и семейството си, както бездната на океана поглъща кораб заедно с целия му товар.
Както казахме, Дантон чакаше Сантер в задната стая на дюкяна му. Предишната вечер бе наредил да му кажат чрез Лежандр, че на другия ден е необходимо да започне вдигането на бунт в предградието Сен Антоан.
После, на сутринта, при пивоваря патриот беше дошъл Бийо, който, направил знака за разпознаване, му бе съобщил, че комитетът го е назначил към него за целия ден.
Ето как Бийо, давайки си вид, че е адютант на Сантер, знаеше повече от самия Сантер.
Дантон идваше да уговори със Сантер една среща за през нощта на следващия ден в една малка къщичка в Шарантон, разположена на десния бряг на Марна при края на моста.
Там трябваше да се срещнат всички онези хора, непознати, водещи странно съществувание, които винаги могат да бъдат открити да направляват течението на метежите. Всеки от тях беше точен на срещата.
Страстите на всички тези хора бяха различни. Откъде извираха те? Да се опише, би означавало да се напише цяла една мрачна история. Някои действаха от любов към свободата. Мнозина, като Бийо, отмъщаваха за причинени оскърбления. А едно още по-голямо число действаше, водено от омраза, от мизерия, от долни инстинкти.
На първия етаж имаше една затворена стая, в която имаха право да влизат само водачите. Те слизаха оттам с точни и ясни последни инструкции. Би могло да се каже, че някакъв кивот или някакво непознато божество им предава решенията си.
Гигантски план на Париж беше разгънат върху една маса.
Пръстът на Дантон чертаеше изворите, притоците, течението, коритата и точките на съединение на тези потоци, рекички и реки от хора, които на по-следващия ден трябваше да наводнят Париж.
Площадът пред Бастилията, на който се излизаше по улиците на предградието Сен Антоан, на квартала при арсенала и на предградието Сент Марсо, беше указан като сборен пункт. Събранието беше указано като предлог, Тюйлери като цел.
Булевардът беше широкият път, по който трябваше да се оттече цялата тази ръмжаща вълна. На всеки един беше посочен пост и след като всеки обеща да се яви, се разделиха.
Общото нареждане беше: „Да се приключи с двореца!“
По какъв начин щеше да се приключи? Това оставаше неясно.
През целия ден на деветнайсети групите чакаха на мястото на Бастилията, в околностите на Арсенала и в предградието Сен Антоан.
Изведнъж сред последната група се появи една смела и страховита амазонка, облечена в червено, с колан, в който бяха затъкнати пистолети, а на хълбока онази сабя, която трябваше, след като е направила осемнайсет други рани, да потърси и да намери сърцето на Сюло.
Това беше Тероан дьо Мерикур, хубавата лиежанка.
Ние я видяхме по пътя за Версай на пети октомври. Какво й се беше случило оттогава?
Лиеж беше въстанал и Тероан бе поискала да отиде на помощ на родния си град. По пътя тя беше арестувана от агентите на Леополд и беше задържана осемнайсет месеца в австрийските затвори.
Избягала ли беше? Бяха ли я пуснали да излезе? Решетките ли беше изпилила? Тъмничаря си ли беше съблазнила? Всичко това е тайнствено като началото на живота й и ужасно като края му.
Както и да е, тя се завърна! Ето я! От куртизанка на богатството, тя бе станала проститутка на народа. Благородничеството й беше дало златото, с което тя щеше да си купи сабята с фина закалка и дамаските пистолети, с които щеше да поразява враговете си. И така народът я разпозна и я прие със силни викове. Колко навреме пристигаше за утрешния кървав празник така облечената в червено и хубава Тероан!