Вихърът на Жътваря

Дрънчене и потракване на верига извлече душата му от мястото на изтощение и ужас, където се бе притаила, и го събуди. Той зяпна зацапания таван на малката си стаичка. Сърцето му биеше като лудо, тялото му беше плувнало в пот под влажните одеяла.

Звукът… беше му се сторил така реален…

А сега, ококорил очи, го чу отново.

Завъртане, после странното трак! Ново завъртане.

Надигна се сепнат в леглото. Бедняшкото градче отвън спеше удавено в мрак, без луна. И все пак… звукът идваше от улицата долу.

Нимандър стана от леглото, излезе в ледения коридор и тръгна към паянтовото стълбище.

Изскочи на улицата.

Да, самата преизподня на най-тъмната нощ, а това не беше, не можеше да е сън.

Съсъкът на верижка и тихо изтракване го накара да се обърне. И видя друг Тайст Андий да се появява от тъмното. Непознат. Нимандър ахна.

Непознатият въртеше верижка, верижка с пръстени в двата края.

— Здравей, Нимандър Голит.

— Кой… кой си ти? Откъде знаеш името ми?

— Дойдох от много далече на този остров на шейките — те са наши родственици, знаеш ли това? Предполагам, че да — но те може да изчакат, защото още не са готови и може би никога няма да са. Не само кръвта на Андий все пак. Но и Едур. Навярно дори Лиосан, да не говорим за човешка. Все едно. Остави на Сумрак островната й империя — добави със смях.

— Какво искаш?

— Теб, Нимандър Голит. И твоите ближни. Хайде, иди, събери ги. Време е да напуснем.

— Какво? Къде?

— Ти наистина ли си дете? — сопна се непознатият. Пръстените изтракаха, верижката се нави около показалеца му. — Тук съм, за да ви отведа у дома, Нимандър. Всички вас, чедата на Аномандър Рейк, Чернокрилия господар.

— Но къде е домът?

— Чуй ме! Отвеждам ви при него!

Нимандър го зяпна, после отстъпи назад.

— Той не иска ние да…

— Все едно е какво иска той. Не е важно дори и аз какво искам! Разбираш ли вече? Аз съм нейният Вестител!

Нейният?

И изведнъж Нимандър извика, падна на колене на камъните и закри лицето си с ръце.

— Това… това не е ли сън?

Непознатият се изсмя презрително.

— Можеш да запазиш кошмарите си, Нимандър. Можеш за цяла вечност да се вторачиш в кръвта по ръцете си, все ми е едно. Както сам казваш, тя беше луда. И опасна. Казвам ти, щях да оставя тялото й да лежи тук, на улицата, ако все още беше жива. Тъй че стига с това. Иди доведи родствениците си. Бързо, Нимандър, докато Тъмата все още владее този остров.

И Нимандър се изправи и закуца към порутената къща. „Нейният Вестител. О, Майко Тъма, ще призовеш ли нашия баща тъй както сега призоваваш нас?“

„Но защо?“

„О, това трябва да е. Да. Изгнанието ни — в името на Бездната, нашето изгнание свърши!“