Отписаният
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #22
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-019-3
- Переводчик: Венета Георгиева
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Отписаният». Краткое содержание книги:
— Няма смисъл — каза Лара, след като седна и сложи крак връз крак. — Нашите момчета от спецчастите вече ги търсиха по друг повод. Нищо не направиха. — И се наведе с цигарата си към Славината запалка.
— Лошо са ги молили — рекох мрачно. — Трябвало е да се свържат директно с главния прокурор и министъра на вътрешните работи на Украйна. Свърши ли?
— Да. — Лара сви рамене. — Сега ще доизпуша цигарата си и няма повече да ви преча.
— А ние ще си доизпием кафето, за да ти правим компания — отбеляза весело Слава и ми намигна.
Тя му хвърли най-чаровната усмивка, на каквато бе способна.
Стояхме още минута-две мълчаливо, мислейки всеки за своето. Аз мислех колко ми е скъпо наистина това момиче. Нека понякога да ме ядосва. Но го прави, защото иска да ме накара да й обърна внимание. А аз съм ръб, самодоволен и тъп. И правилно ще направи, ако някой ден ме разкара. Сигурно се е хванала на бас с някого, че ще хукна след нея на края на света. Може някога да хукна. Когато вече ще е късно. Но не сега. Сега съм затънал до гуша в други грижи.
— Хайде, оставям ви! — На прага тя пак погледна към мен. А аз, глупакът с глупак, седях с обидена физиономия и чаках кога ще затвори вратата след себе си. Може би завинаги.
Но сега не ми е до това. Трябва да намеря убиеца и да го разоблича.
— Ти, естествено, не спомена на Горюнов за убийството на Садуев?
Той погледна към тавана. Значи ме смята за пълен параноик. Но все пак трябваше да му каже.
— Честно казано, забравих — каза Слава. — А още по-честно, дори не съм имал намерение. Всички вестници писаха за гибелта на Садуев. Трябваше да знае. И щеше да каже, ако го е познавал.
— Във вестниците не пишеше как е загинал — махнах с ръка аз. — Но все едно, трябва да го попитаме при следващия разпит. Какво друго? Осигуриха ли му безопасността?
— Вече всичко съм организирал — заяви важно Грязнов. — И го изпратиха в казармата на Топли Стан. При спецчастите на Министерството на вътрешните работи. Оттам го карат с охрана на работа в неговото Министерство на отбраната.
— Ние нямаше да можем да му осигурим такива условия — въздъхнах аз. — Не ценим свидетелите си. Не ги пазим.
— Ще говориш ли с него? Ще го разпиташ ли? — поинтересува се Слава.
— Малко по-късно. Искам да те помоля да отидеш в Барнаул. Горюнов е служил там. Оттам е и безследно изчезналият Прохоров. Трябва да го издирим, в краен случай да се намерят отпечатъци от пръстите му. Бръснарските му принадлежности, шлосерски инструмент, ловна пушка… Останали са върху нещо, разбираш ли? А аз ще се опитам да измъкна бедния Володя от братска Украйна. На всичкото отгоре ще го ограбят…
— Мислиш ли, че в Барнаул ще се намери някаква следа? — попита той, когато стана.
— Откъде да знам! Изобщо смятай, че нищо не знам и не разбирам.
— Добре тогава — съгласи се Грязнов, — добре. И слава богу! Защото вече започнах да се страхувам за теб. Проглушил си ушите на всички с твоята натрапчива версия…
И навреме се наведе, за да не го удари собствената му запалка, забравена върху бюрото ми.
19.
Лейтенант Тягунов, синът на генерал Тягунов, пристигна в полка съгласно заповедта на министъра на отбраната, за да продължи службата си.
Слезе от колата, която бяха хванали на стоп с жена си Ала, и свали двата огромни куфара.
Бе знойно пладне. Кавказците, които дебнеха Горюнов и всеки ден дежуреха в будките си срещу КПП-то, подсвирнаха с уста и изведнъж изгубиха бдителността си, като зяпнаха Ала. А имаше какво да гледат.
Когато тя и мъжът й прекрачиха прага на КПП-то и наближиха плаца, маршируващите роти объркаха крак, но офицерите, които провеждаха занятията, не забелязаха грешката.
Тук още никой не бе виждал такива дълги крака и такава къса пола. Изобщо цялата бе облечена като столичанка, според сезона, кажи го почти гола, и със слънчеви очила.
Като я видя от прозореца на щаба, дежурният по полк капитан Холин, плешив и невзрачен, който отдавна чакаше майорското звание, подсвирна.
— Коя е тази? Защо не я познавам? Защо не докладвате, другарю прапоршчик? — каза строго на Серьожа Горюнов, който работеше с документите.
Той пък погледна бегло през рамото на Холин.
— А това са… Късничко пристигаш, другарю лейтенант, късничко. Та това е лейтенант Павел Тягунов, синът на генерал Тягунов, който идва на инспекция миналата зима.