Факторът Чърчил [bg]

"Полковник Чърчил ни забавляваше много с честите си разкази за лорд Фишър — казва капитан Дюър-Гиб, — към когото показваше голямо възхищение." Това е свидетелство за невъобразимо великодушие, като си помислим, че налудничавото поведение на Фишър едва не проваля напълно политическата кариера на Чърчил.

По време на неколкодневен отпуск от окопите той произнася реч в Камарата на общините, като призовава за връщането на Фишър в Адмиралтейството — едно предложение, което мнозина приемат като окончателно доказателство, че Чърчил напълно е загубил връзка с реалността. Той изобщо не е бил длъжен да защитава Фишър — всъщност Фишър проявява грозна нелоялност към него, като казва на Клементин (по всичко личи, че това е било лъжа), че Чърчил толкова често пътувал до Париж не за друго, а за да се вижда с любовницата си.

Логично е да се предположи, че при такива напрегнати отношения той би трябвало с радост да помогне за събарянето на Фишър от поста. Но Чърчил не разсъждава така: той харесва Фишър, изпитва възхищение към него и желае да го покаже.

Чърчил притежава едно качество, което гърците наричат мегалопсихия — великодушие. Чърчил не е набожен християнин. Той така и не успява да повярва в сложната метафизика на Новия завет, а когато някои духовници любезно го приветстват като "стълб на църквата", той проявява честността да не се съгласява с тази оценка. "По-скоро съм готическа каменна арка, отколкото стълб", шегува се той.

Етиката му всъщност е предхристиянска, даже донякъде омировска. Основният му интерес е обърнат към славата и престижа — както собствените му, така и на Британската империя. Но той има дълбоко усещане за това, което е правилно и подходящо да направи, и не забравя, че хроникьорът на живота му — самият той — зорко го следи и съди през цялото време.

Ето защо днес съм тук, в това подгизнало от дъжда гробище в Източен Лондон. Жената, чиито кости са под краката ми, е, разбира се, гувернантката на Чърчил. Издигнат в памет на Елизабет Ан Еверест, пише на камъка, която почина на 3 юли 1895 г. на възраст 62 години, от Уинстън Спенсър-Чърчил и Джон Спенсър-Чърчил.

В сравнение с другите паметници, този не се отличава с особена пищност. Няма признания във вечна обич, нито ангели, които пеят над душата й. Всъщност шейсетсантиметровият кръст е може би най-малкият и най-простият, който виждам наоколо. Историята за появата на този кръст е в известни отношения ужасна, но същевременно живо доказателство за фундаменталната природна доброта на Чърчил.

И както вече видяхме, Джени — майката на Чърчил — е дистанцирана и бляскава светска дама, която се вмъква с гъвкавата стъпка на пантера, облечена в плътно прилепналите си дрехи за езда, най-вече за да целуне момчето за лека нощ. Извън това тя почти не участва в живота му. Именно мисис Еверест, едра жена на средна възраст от Югоизточна Англия, дава на Чърчил безрезервната обич, за която момчето така жадува. Повечето биографии на Чърчил съдържат една прекрасна нейна снимка, на която тя изглежда като по-закръглена версия на кралица Виктория: бяло дантелено боне и черна рокля с толкова много фусти и басти, че тялото й изглежда като пирамида, наистина като самия връх Еверест.