Тамплиерът

«О, ключ Давилов! О, издънко на Исая! О, утринна звезда!»

Тръпки побиха Елеонор дьо Пайен, когато Норбер и Алберик напевно подеха коледните песнопения. Около шатрата на Юг цареше мрак и студ. Вътре слаб огън и две вонящи свещи даваха оскъдна светлина и топлина, като се бореха със смрадта и вледеняващия студ. Хиляда и деветдесет и седма година — година, белязана с кръв и желязо — клонеше към края си. Когато напуснаха Дорилея, кръстоносците от Божията армия си въобразяваха, че ще празнуват Коледа край истинския обор във Витлеем, познат от Библейското предание, а бойните им знамена ще се веят над знамената на Йерусалим. Вместо това бяха пребродили долини, достойни за Ада и стигнали до Антиохия — град от желязо и стомана, огромна, страховита канара, препречила пътя им. Антиохия! Божията армия не се осмели да я заобиколи, защото градът беше център на властта над северна Сирия. Можеха да им препречат пътищата и да спрат помощта от императора и западните страни. Пък и каква ли помощ имаше за спиране? Елеонор се чудеше, вперила поглед в изгризаните си нокти.

С усилие потисна пристъпа на самосъжаление и се огледа около шатрата. От Константинопол бяха тръгнали седемдесет хиляди, а сега наброяваха по-малко от петдесет хиляди. Безкраен низ от погребални кръстове и могили бележеше пътя им през Азия. С тях сигурно вече вървеше и цяла армия духове. Тя затвори очи и благодари на Бог, че скъпите за нея хора са живи. Юг и Годфроа, Алберик и Норбер, Теодор, Белтран и Иможен, но всички те до един бяха посивели: сивокоси, с посивели лица, посивели души, в добавка към сивия живот в този зловещ полумрачен сезон от годината, спрели пред смазващото величие на Антиохия! Елеонор положи усилия да се овладее. Съществуваха и други сиви сенки из прахоляците на друмищата. Какво чудно имаше, че вълците дръзко бяха посмели да се спуснат до ужасяващия пир, който ги чакаше. Надушили вонята на разлагаща се плът, лъвовете се бяха примъкнали съвсем близо. Наобикаляха ги мечки, напуснали леговищата си за пира, както кучетата бяха наизлезли от бърлогите си. Отвратителни зверове се навъртаха около тях заедно с всяка твар, надушила вонята на разложението, която отдалеч се носеше из въздуха. Тъмни ята от лешояди засенчваха небето и се превърнаха в техни постоянни спътници. Грозните птици така тъпчеха търбусите си, че почти не можеха да летят. Затова дърветата, храсталаците и трънаците бяха осети с мръсотиите им, късчета гниеща плът и капки кръв падаха над тътрещата се колона. Прокълнати ли бяха? Елеонор си припомни как минаха покрай рушащо се гробище. Беше забравила в кое село и в коя провинция, те всичките си приличаха, но тъкмо това място тя си спомняше ясно! Изпод ронещата се зидария на гробището изпълзя старица, истинска вещица. Костелива и мръсна, със сплъстена и чорлава коса. Тя затанцува на една от надгробните плочи и закрещя проклятия с креслив глас, докато стрелата на един от стрелците не я улучи право в гърлото. Оставиха я просната сред локва кръв. Никой не се впечатли тогава, но дали наистина не бяха убили вещица?