Гробищен свят
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Михаил Грънчаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробищен свят». Краткое содержание книги:
Преди да седне, Синтия бе свалила раницата от раменете си. Сега я придърпа към себе си, разкопча я и започна да тършува из нея. Извади отвътре нещо и ми го подаде. Бяха три или четири ивици от нещо твърдо и чупливо, с червен цвят, който преливаше в черно.
— Какъв е този боклук? — попитах аз.
— Този боклук е сушено месо. Месо, консервирано чрез изсушаване. Отчупваш парче, слагаш го в устата си и дъвчеш. Много е хранително.
Тя предложи няколко парчета на преброителя, но той ги отблъсна.
— Поемам храна в много оскъдни количества — рече той.
Снех раницата си и седнах де Синтия. Отчупих парче пушено месо и го сложих в устата си. Приличаше на картон, само че картонът е по мек и сигурно по-вкусен.
Седях и дъвчех много предпазливо, втренчен назад по пътя, по който бяхме дошли, и си мислех колко далеч бе Земята от нашия кротък Олдънски свят. Не мисля, че в този момент изцяло съжалявах, че съм напуснал Олдън, но не бях далече от това.
Спомних си как четях за Земята и ето — озовах се тук. Признавах си, че не съм горски човек и че въпреки способността си да се възхищавам на горските красоти не по-зле от другите, не бях пригоден нито физически, нито душевно да приема примитивния свят, в който се бе превърнала Земята. Не това бях имал пред вид и то не ми харесваше, но при създалите се обстоятелства не можех да сторя кой знае какво, за да го променя.
Синтия също дъвчеше, но сега спря, за да зададе един въпрос.
— Към Охайо ли вървим?
— О, да, разбира се — рече преброителят. — Но все още се намираме на известно разстояние от реката.
— Ами безсмъртният отшелник?
— Не знам нищо за безсмъртния отшелник — рече преброителят. — Освен някои истории за него. А истории има много.
— Истории за чудовища ли? — попитах аз.
— Не ви разбирам.
— Нали казахте, че някога е имало чудовища и намекнахте, че вълците са били използувани срещу тях. Оттогава все се чудя.
— Било е много отдавна.
— Но някога ги е, имало.
— Да, някога.
— Генетични чудовища?
— Думата, която употребявате…
— Слушайте — казах аз, — преди десет хиляди години тази планета е била превърната в радиоактивен ад. Много форми на живот са загинали. А много от оцелелите са били генетично увредени.
— Не зная — каза той.
Положително не знаеш, казах си аз. И в ума ми бързо се мярна подозрението, че причината, поради която не искаше да знае, бе, че самият той е едно от генетичните чудовища и че добре съзнава това. И тъпо се зачудих защо не си го бях помислил досега.
Не го оставях на мира.
— Защо чудовищата са безпокояли Гробището? Защо е било необходимо да изфабрикува вълците, които да ги преследват? Предполагам, че вълците са били използувани за това.
— Да — каза той. — Хиляди вълци. Огромни глутници вълци, програмирани да преследват чудовища.
— Значи, не хора. Само чудовища.
— Точно така. Само чудовища.
— Предполагам, че понякога са ставали грешки и те са гонили не само чудовища, а и хора. Би било трудно да се програмират роботи, които преследват само чудовища.
— Ставали са грешки — каза преброителят.
— Не мисля обаче — каза Синтия с горчивина, — че Гробището се е трогвало твърде много. Когато се случвало подобно нещо, те вероятно не са се притеснявали кой знае колко.
— Нямам представа — каза преброителят.
— Едно нещо не разбирам — рече Синтия. — Защо е трябвало да го правят? Какво като е имало няколко чудовища?
— Не са били няколко.
— Добре, и много да са били.
— Мисля — каза преброителят, — че сигурно причината е бизнесът с поклонниците. След като работата на Гробището потръгнала добре, бизнесът с поклонниците се разраснал, докато станал приличен източник на доходи. Не можели да си позволят глутница виещи чудовища да съсипват местността, когато наоколо има поклонници. Това можело да ги изплаши и прогони. Можели да тръгнат слухове и поклонниците да намалеят.
— Прекрасно — каза Синтия. — Значи, програма за геноцид. Предполагам, че чудовищата са били напълно изтрити от лицето на земята.
— Да — каза преброителят, — били са напълно унищожени.
— Само от време на време се показва по някое и друго — казах аз.
Той ме погледна, а очите му, напомнящи кръстат бод, се сбръчкаха и съжалих, че казах това. Не зная какво ме бе прихванало. Не стига, че зависехме от помощта на дребничкото същество, а на всичко отгоре го дразнех.
Млъкнах и се залових отново да дъвча сушеното месо. То бе поомекнало, беше солено на вкус и миришеше на пушек и дори и да не бе много хранително, поне ми създаваше впечатлението, че ям нещо.
И двамата седяхме и дъвчехме, а преброителят просто седеше, без да прави нищо.