Да убиеш присмехулник
- Автор: Ли Харпър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Да убиеш присмехулник». Краткое содержание книги:
Творба с ранга на изключително постижение в литературата, който несъмнено ще ви накара да се насладите на естествената простота, с която е написан… Един роман със силно съвременно звучене.“ (Тайм)
Намразих го за това, но като направиш пакост, винаги бързо изпитваш умора: скоро се сгуших в скута му и той ме прегърна.
— Вече си много голяма, за да те люлея на ръце — каза той.
— На тебе ти е все едно какво ще му се случи — рекох аз. — Изпрати го да го застрелят, а той заради тебе се застъпи.
Атикус притисна главата ми под брадичката си.
— Още е рано да се безпокоиш — отвърна той. — Не вярвах, че Джем ще излезе от кожата си… мислех, че ще си имам по-вече неприятности с теб.
Казах му, че не виждам защо трябва ние да не излизаме от кожата си, щом всички в училище излизаха от кожата си, когато ставаше дума за него.
— Скаут — каза Атикус, — когато дойде лятото, ще трябва да запазваш спокойствие и при много по-лоши поводи… зная, че не е справедливо за тебе и Джем, но понякога трябва да се помиряваме с положението и нашето държане, когато сме в трудно положение, трябва да бъде… Мога само да ти кажа, че като пораснете с Джем, може би ще погледнете назад със съчувствие и ще разберете, че не съм ви предал. Това дело, делото на Том Робинсън, е въпрос на съвест… Скаут, ако не се опитам да помогна на този човек, не ще мога вече да ходя на църква и да се моля на бога.
— Атикус, сигурно се лъжеш…
— Защо?
— Почти всички мислят, че те са прави, а ти не си…
— Те имат право да мислят така и тяхното мнение трябва да се уважава — каза Атикус, — но за да живея в мир с хората, трябва да живея в мир със себе си. Единственото нещо, което не се подчинява на мнозинството, е съвестта на човека.
Джем се върна и ме завари още в скута на Атикус.
— Е, какво, сине? — попита Атикус.
Той ме изправи на крака и аз незабелязано огледах Джем. Беше цял и невредим, но изразът на лицето му беше особен. Може би тя го бе заставила да пие очистително!
— Разчистих и се извиних, но не се чувствувам виновен. И казах още, че ще работя в нейната градина всяка събота и ще се постарая камелиите отново да покарат.
— Не е имало смисъл да се извиняваш, щом не се чувствуваш виновен — рече Атикус. — Джем, тя е стара и болна. — Не можеш да я държиш отговорна за думите и постъпките й. Разбира се, бих предпочел тя да каже всичко това на мене, а не на вас, но не винаги става така, както искаме.
Джем сякаш не можеше да вдигне поглед от една роза на килима.
— Атикус — каза той. — Тя иска да й чета.
— Да й четеш ли?
— Да, сър. Иска всеки следобед след училище да ходя при нея, също и всяка събота, и да й чета на глас по два часа. Атикус, наистина ли трябва да й чета?
— Разбира се.
— Но тя иска да ходя при нея цял месец.
— Щом иска, ще ходиш при нея цял месец.
Джем внимателно стъпи с пръсти върху центъра на розата и го натисна. Накрая каза:
— Атикус, от улицата не е толкова лошо, но вътре е… вътре е съвсем тъмно и страшно. Навсякъде има сенки и по тавана пълзят страшни неща…
Атикус се усмихна смръщено.
— Такова нещо би трябвало да се понрави на въображението ти. Нищо, ти пък си мисли, че си в къщата на Редли!
Другия понеделник следобед Джем и аз се изкачихме по стръмната стълба на мисис Дюбоуз и пресякохме отворената веранда. Джем беше въоръжен с „Айвънхоу“ и се гордееше, че знае повече от мене — почука на втората врата вляво.
— Мисис Дюбоуз? — повика той.
Джеси отвори дървената врата и дръпна резето на стъклената.
— Ти ли си, Джем Финч? — попита тя. — Водиш и сестра си? Не знам…
— Пусни ги и двамата, Джеси — каза мисис Дюбоуз.
Джеси ни пусна да влезем и отиде в кухнята.
Щом прекрачихме прага и ни посрещна подтискаща миризма, миризма, която често бях срещала в прогнили от влага сиви къщи, където горят газени лампи, черпят вода от кладенци и спят на чаршафи от небелено домашно платно. Тази миризма винаги ме плашеше и ме караше да стоя нащрек.
В ъгъла на стаята имаше месингов креват, а в него лежеше мисис Дюбоуз. Почудих се дали не е легнала заради постъпката на Джем и за миг я съжалих. Лежеше под куп одеяла и ни гледаше почти дружелюбно.
До кревата й имаше мраморна мивка; върху нея стоеше чаша с лъжичка, спринцовка с червено бутало, кутия хигроскопичен памук и железен будилник на три крачета.
— Значи, доведе и мръсното си сестриче, а? — посрещна ни тя.
— Сестра ми не е мръсна — каза спокойно Джем — и мене не ме е страх от вас! — Въпреки това коленете му трепереха.
Очаквах, че ще се нахвърли върху него с дълго слово, но тя каза само:
— Можеш да почнеш да четеш, Джереми.
Джем седна в едно плетено кресло и разтвори „Айвънхоу“. Аз придърпах друго кресло и седнах до него.