Жертвата
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Жертвата». Краткое содержание книги:
— В нещо друго ли? Какво например? — Свъсих вежди. — Не разбирам, Рики. Това е просто ято микророботи. Можеш да го накараш да направи каквото поискаш. Ако има проблем в програмирането, отстранете го. Какво не ми е ясно?
Рики неловко ме погледна, отмести стола си от масата и се изправи.
— Първо ще ти покажа как произвеждаме тия агенти. Така ще получиш по-добра представа за положението.
След диска с демонстрацията на Джулия бях страшно любопитен да разгледам фабриката. Защото много уважавани от мен хора смятаха молекулярното производство за невъзможно. Едно от основните теоретични възражения бе времето, необходимо за създаване на работеща молекула. За да функционира изобщо, наномонтажната линия трябваше да е много по-ефикасна от всичко в досегашната промишленост. Като цяло, всички монтажни линии работеха с приблизително еднаква скорост: една част в секунда. Автомобилът например има няколко хиляди части. Сглобяването на една кола отнема часове. Пътническият самолет има шест милиона части и построяването му продължава няколко месеца.
Ала типичната произведена молекула се състоеше от 10^25 части. Което означава 10000000000000000000000000 части. Това число е невъобразимо голямо. Човешкият мозък не може да го проумее. Но изчисленията показваха, че даже да си в състояние да сглобяваш със скорост един милион части в секунда, времето за сглобяване на една молекула пак ще е три хиляди трилиона години — повече от известната възраст на Вселената. И това беше проблем. Така нареченият „проблем с производственото време“.
— Щом сте стигнали до индустриално производство… — казах аз.
— Стигнали сме.
— Тогава трябва да сте решили проблема с производственото време.
— Решихме го.
— Как?
— Ще видиш.
Повечето учени смятаха, че този проблем ще се реши със сглобяване на по-големи единици, молекулни фрагменти, състоящи се от милиони атоми. Това щеше да съкрати производственото време до две години. После с частично самосглобяване времето можеше да се сведе до няколко часа, навярно дори до един час. Ала производството на промишлени количества от съответния продукт пак си оставаше теоретично предизвикателство. Защото целта не беше да се произвежда една молекула на час. Целта бе да се произвеждат няколко килограма молекули на час.
Досега никой не беше измислил как да го постигне.
Минахме през няколко лаборатории, една от които приличаше на обикновена лаборатория по микробиология или генетика. Там видях Мей — очевидно се мотаеше без работа. Понечих да попитам Рики защо им е микробиология, обаче той махна с ръка и не ме остави да довърша въпроса си. Беше нетърпелив, бързаше. Забелязах, че си поглежда часовника. Стигнахме до последната стъклена херметична камера. На стъклената врата пишеше: „МИКРОПРОИЗВОДСТВО“. Рики ми даде знак да вляза.
— Един по един — каза той. — Системата не позволява по повече.
Влязох. Вратата със съскане се затвори зад мен. Струя въздух отдолу, отстрани, отгоре. Вече започвах да свиквам. Втората врата се отвори и аз се озовах в къс коридор, водещ към голяма зала. Видях ярка бяла светлина — толкова ярка, че ме заболяха очите.
Рики ме настигна, като говореше в движение, но не помня какво ми каза. Не можех да се съсредоточа върху думите му. Просто зяпах. Защото се намирах в главната сграда на фабриката — огромно помещение без прозорци, нещо като исполински хангар, висок три етажа. И в този хангар се издигаше невероятно сложна структура, която сякаш висеше във въздуха и сияеше като диамант.
Шести ден, 09:12
Отначало не можех да разбера онова, което виждам — приличаше на огромен светещ октопод с блестящи многофасетни пипала, протягащи се във всички посоки и хвърлящи сложни отражения и цветни ивици светлина по стените. Само че този октопод имаше множество пластове пипала. Първият бе разположен ниско, едва на трийсетина сантиметра над пода. Вторият беше на равнището на гърдите, третият и четвъртият — още по-високо, над главата ми. И всички излъчваха ярка светлина.
Замаяно запримигвах. Започнах да различавам детайлите. Октоподът бе поставен в триетажна рамка с неправилна форма, изцяло построена от модулни стъклени кубове. Подове, стени, тавани, стълбища — всичко беше от кубове. Ала бяха пръснати в безпорядък, сякаш някой бе изсипал планина от гигантски прозрачни бучки захар в средата на помещението. Всичко това се поддържаше от мрежа, съставена от черни оксидирани подпори и връзки, но те се губеха сред отраженията и тъкмо затова октоподът като че ли висеше във въздуха.
Рики се ухили.
— Конвергентна структура. Архитектурата е фрактална. Гот, а?