Далеч на север

Във всеки случай имената бяха отпечатани изцяло, независимо колко притеснително можеше да се окаже това за собствениците им. Чудеше се какво ли би станало, ако „Балтимор Сън“ беше толкова точен и безмилостен при изброяването на произшествията, имената и действията, предприети от полицията в Балтимор.

Сигурно щеше да е много забавно.

Макс и Кари сигурно бяха подготвили броя и го бяха отпечатали в мига, когато бурята беше свършила. Снимките по време на виелицата и след това също бяха дяволски добри. А статията, написана от Макс, беше почти поетична.

Отпечатването на неговата история не го разстрои толкова, колкото беше предполагал. Всъщност се канеше да запази и този брой, заедно с предишните два.

Когато успееше да стигне до къщата на Мег, щеше да й занесе един.

Седмица след началото на бурята пътищата бяха достатъчно разчистени. Това, че щеше да мине да й остави вестника, не можеше да се брои за среща.

Да й се обади, за да се увери, че е там, а не лети нанякъде, не можеше да се нарече правене на планове.

Беше просто практично.

Тъй като очакваше колегите си всеки момент, той пъхна вестника в чекмеджето и отиде да зареди печката. Хоп влезе през външната врата.

— Имаме проблем — каза тя.

— По-голям от метър и четиридесет сняг?

Тя отметна качулката си. Лицето й беше пребеляло.

— Три момчета са изчезнали.

— Разкажи ми подробно — настоя Нейт. — Кои са, кога са изчезнали и къде са ги видели за последен път?

— Стивън Уайз, синът на Лара и Джо, братовчед му Скот °т Талкийтна и един от съучениците им от колежа. Джо и Лара мислели, че Стивън и Скот са в „Принц Уилям“ за зимната ваканция. Родителите на Скот — също. Лара и майката на Скот се свързали снощи по радиото, за да си побъбрят, и се оказало, че някои от нещата, които момчетата им казали, не се връзват. Заподозрели нещо и Лара се опитала да телефонира на Стивън в колежа. Така разбрала, че не се е връщал, нито пък Скот.