Фалшивите огледала
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Лабиринтът на отраженията #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Фалшивите огледала». Краткое содержание книги:
Някъде из лабиринтите на Дълбината се е появил тайнственият Никой, владеещ способността реално да убива. Само че смъртта на хората в Дълбината е и смърт за самата Дълбина.
Затова по улиците на Дийптаун отново излизат непобедимите Дайвъри…
Много ми се иска да добавя, че точно аз съм дайвър. Да го видя как се ококорва. Но се спирам навреме.
Дайвър — това е като проказата.
Не се лекува.
И не е за хвалба.
Компанията „HLD“ вече от три години прави транспортни услуги в Дийптаун. Заела е почти целия пазар. И напълно заслужено.
Първо — извършва превоз на тежки товари. Глупаво, но необходимо занимание, за придаване на пълноценна реалност на нереалния свят.
Второ — доставя проблемна кореспонденция. А това понякога е крайно наложително.
Дийптаун непрекъснато се променя. И то доста. Компаниите фалират или пък забогатяват, съответно се местят в друг район. Човекът, престанал да се появява в дълбината, се завръща, но вече с ново име и на друг адрес. Какво да направим, когато трябва да намерим някого, но не знаем точно кого и къде да търсим?
Правилно. Изпращаме писмо чрез нашата фирма. Лично на мен разнасянето не писма не ми допада, предпочитам да мъкна рояли. Но за мнозина тя е удоволствие. Пристига например писмо за някоя си Олга Н., работила преди три години в библиотеката на Мошков. И се започва.
Библиотеката отдавна се намира на друг адрес. Целият персонал се е сменил. Не можеш да им хванеш дирите. Дори да изровиш досиетата на персонала, изобщо не е сигурно, че ще има за какво да се закачиш. И започва едно лутане из Дийптаун, в търсене на краищата на отдавна прекъснатите нишки. С каква енергия ще се върши това, зависи от цената на залепените върху писмото марки, нали половината сума остава за пощальона…
Най-накрая, с цената на невероятни усилия, интриги и чист късмет получателят е намерен. Само че сега се казва Олег М. Със смаян вид той отваря писмото и намира бележка от отдавнашен ухажор на Олга… Признания в любов, молби за прошка и за нова среща… След което със смях разказва, че под името Олга Н. в библиотеката са припечелвали по нещо трима бедни студенти психолози, които се редували да влизат в дълбината.
Впрочем, това вече не е твоя работа. Важното е, че писмото е доставено.
Естествено, не такива случаи са определящите. Лудо влюбените и обхванатите от носталгия приятели не са чак толкова много…
А виж, издирването на делови партньори, например, осигурява съвсем приличен доход.
Задължени сме да издирим всяка сграда в Дийптаун. Рано или късно, дори ако адресът не фигурира никъде.
Ромка е направил великолепен ход, изпращайки писмото в Храма на Дайвъра-в-Дълбината.
Ако Храмът все пак е построен — там ще получат писмото с файла и ще могат да го прочетат само свои. Имахме добри специалисти по безопасността.
Ако Храмът го няма или Иля просто не го намери — пликът ще постъпи на безсрочно съхранение в офиса. И ще го пазят много-много грижливо. Донякъде съм запознат с правилата. Във всеки един момент Ромка може да дойде в „HLD“ и да си поиска писмото обратно.
Идеално скривалище.
Великолепно.
Само дето Иля няма да открие Храма, а дори да го намери — няма да успее да влезе в него. Нали не е дайвър.
А Роман никога няма да си прибере писмото. Не знам паролата, с която го е защитил, и не мога да се представя като изпращач.
Ама че лош късмет…
— Дай го — мърмори Иля, издърпва от ръцете ми писмото. — Ще намеря адреса и ще вляза… да не ми е за пръв път…
В последния миг успявам да хвърля поглед върху марките. Две по двеста долара. И една — от петдесет.
Ето каква била работата!
Ясно защо той се е разтичал из Дийптаун, търсейки несъществуващото…
Да…
Ромка е платил за писмото повече, отколкото е могъл да спечели от проникването. Сигурно е прахосал всичките си спестявания.
— Иля, говоря ти абсолютно сериозно… — започвам аз. И в този момент лицето на хлапака се замъглява. За миг ми заприличва на кукла от матово стъкло, после чувам тих звън и стъклото се пръсва.
Програмен изход от дълбината. Таймерът се е задействал.
Колко лошо е всичко. Колко досадно.
Намерих нещото, заради което е загинал Ромка. Намерих го съвсем случайно.
И не мога да го взема.
Вече нито ми се яде, нито ми се пие. Седя на опустялата маса, гледайки изстиващото месо и бирата, упорито увенчана с шапка от пяна.
— Може ли да седна?
Вдигам глава — до масата стои ефектна брюнетка. Висока, стройна, дългокрака, красива. Както повечето жени в Дийптаун, работата е ясна…
Вечното търсене на приключения…
— Може — отговарям аз.
Дълбина-дълбина, не съм твой…
Смъкнах шлема. Погледнах в екрана — девойката продължаваше да стои, сякаш очаквайки още някакъв отговор.
Наистина добра работа на дизайнера, тя не е загубила индивидуалността си и без сложения от дълбината грим.