Град от пепел

Когато приближиха къщата на Магнус, Клеъри съгледа една върлинеста фигура, която беше наведена и сега се изправяше. Алек. Той бе облечен в дълго черно палто, изработено от корав, леко лъскав плат, каквито обичаха да носят ловците на сенки. Ръцете и шията му бяха покрити с руни и от лекото трептене на въздуха около него ставаше ясно, че е използвал магически прах и реално е невидим.

— Не знаех, че ще доведеш и мундана. — Сините му очи пробягаха тревожно по Саймън.

— Ей това ви харесвам, хора — рече Саймън. — Винаги ме карате да се чувствам добре дошъл.

— О, стига Алек — рече Клеъри. — Какво толкова? Да не би Саймън за първи път да идва тук?

Алек въздъхна театрално, сви рамене и пое нагоре по стълбите. Той отвори вратата на апартамента на Магнус с тънък сребърен ключ, който после пъхна в предния джоб на якето си, сякаш за да го скрие от погледите на присъстващите.

На дневна светлина апартаментът изглеждаше така, както може би изглежда нощен клуб в извънработно време: тъмен, мръсен и неочаквано малък. Стените бяха голи, на места напръскани с блестяща боя, а дъските, върху които миналата седмица бяха танцували феите, бяха деформирани и овехтели от старост.

— Здравейте, здравейте. — Магнус пристъпи важно към тях. Той бе наметнат с дълга до земята зелена копринена пелерина, изпод която се виждаха сребриста мрежеста риза и черни джинси. На лявото му ухо блестеше червен скъпоценен камък. — Алек, скъпи. Клеъри. И момчето-плъх. — Той изгледа с високо вдигната вежда Саймън, на когото никак не му стана приятно. — На какво дължа това удоволствие?

— Идваме да видим Джейс — каза Клеъри. — Той добре ли е?

— Не знам — рече Магнус. — Обичайно ли е за него да лежи на пода, без да мърда?

— Какво… — започна Алек, но бе прекъснат от смеха на Магнус. — Не е смешно.

— Колко лесно се връзваш. Иначе да, приятелят ви е добре. Е, като се изключи това, че непрекъснато ми изхвърля нещата и се опитва да подрежда. Вече нищо не мога да си намеря. Голям досадник е.

— Джейс просто обича реда — рече Клеъри, като се сети за подобната му на монашеска килия стая в Института.

— Да, но не и аз. — Магнус гледаше Алек с ъгълчето на окото си, докато Алек се стараеше да не го гледа и се мръщеше. — Ако искате да видите Джейс, той е ей там. — Посочи вратата в другия край на стаята.

Това „ей там“ се оказа средно голяма стая — учудващо уютна, с опушени стени, кадифени завеси, закриващи прозорците, фотьойли с надиплени покривки, нахвърляни като огромни цветни айсберги в морето от вълнист бежов килим. Яркорозовият диван бе застлан с чаршафи и одеяло. До него имаше пътна чанта, пълна догоре с дрехи. През тежките завеси не се прокрадваше никаква светлина. Единственото, което осветяваше помещението, беше трепкащият екран на телевизора, който пръскаше ярка светлина, независимо от факта, че самият телевизор не беше включен в контакта.