Свещената Крипта

- Добре де, добре, извинявай. Просто съм много изморен. Мисля, че имам нужда от още едно кафе, или може би даже шест. - Поредната прозявка. — Смятам да затварям. Ще ти се обадя или от самолета, или като кацна на летище „Кенеди”.

- Приятно пътуване - каза тя. - До скоро.

- До скоро.

Тя прекъсна разговора и неуспешно се опита да потисне една прозявка, протягайки се в стола си. Макар денят и въобще не беше толкова изтощителен, какъвто неочаквано се беше оказал този на съпруга и, тя се чувстваше изцедена от срещите и бюрокрацията и просто умираше да се отпусне в леглото си.

Нина завърши работата по документацията, излезе от кабинета си, слезе с асансьора и тръгна през площада на ООН към Пето Авеню. При обикновени обстоятелства щеше да върви до спирката „Гранд Сентрал” и да хване метрото, но тази вечер предпочиташе да се прибере по-бързо. Значи щеше да хване такси. Както обикновено, улиците около ООН бяха пълни с таксита, но да намери свободно си беше трудна работа...

Сигнализацията на една от паркираните наблизо коли светна в зелено. Това си беше чист късмет; почивката на шофьора сигурно тъкмо беше свършила. Тя тръгна към него и ускори крачка, когато разбра, че някакъв мъж на средна възраст също го е забелязал. Той я видя, че се забързва и започна леко да подтичва. Двамата стигнаха едновременно таксито.

Мъжът сграбчи дръжката на задната врата.

- Съжалявам, госпожо.

- Хей! - възмути се Нина. - Аз го видях първа.

- Това не се брои. - Той отвори вратата.

Шофьорът почука по бронираното стъкло, което отделяше задните седалки.

- Дамата беше първа. - Акцентът му беше източноевропейски.

Мъжът тръгна да сяда.

- Закарайте ме до Източна деветнайсета улица.

- Хей! - Този път шофьорът чукаше със стиснат юмрук. - Казах ви, че дамата беше първа. Хванете си следващото.

След миг колебание мъжът отстъпи.

- Ще се оплача! - изблея той и изсумтя саркастично към Нина. - Приятно пътуване.

- Със сигурност ще е приятно - отвърна тя с усмивка. Качи се в таксито и кимна на шофьора. - Благодаря ви.

Сега вече разбра защо конкурентът и се отказа толкова лесно - шофьорът изглеждаше доста внушително, с изсечено лице, едра фигура и късо подстригана коса.

- Няма проблем. Накъде?

Нина му даде адреса и след като таксито потегли, тя се отпусна назад и се замисли. Възможно ли беше Прамеш и Ванита Коил наистина да са замесени в кражбите? Със сигурност имаха достатъчно пари, за да финансират Фернандес и хората му. Но нямаше да могат да покажат колекцията си на никого - и как Кодексът на Талънор се вписваше в нея? Наистина беше ценен, да, и историческата му стойност беше огромна, но едва ли беше на нивото на микеланджеловия Давид...

Изведнъж изпита чувство за силна вина. Мислите за Кодекса неизбежно водеха до Роуън и не само я изпълваха с тъга, но и и напомняха, че все още не е разговаряла с баща му. Вярно, че напоследък беше много заета... но не беше ли това само повод да избегне нещо, от което, трябваше да признае, се страхуваше ужасно много?