Окото господне
- Автор: Роллинс Джеймс
- Серия: Сигма форс #9
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Окото господне». Краткое содержание книги:
Само свещеник можеше да нарече случилото се „дребно премеждие“.
— Наричайте ме Дънкан, монсиньор.
— Ако вие ме наричате Вигор.
— Дадено.
Дънкан се наведе, вдигна куфара с една ръка, постави го върху коленете си, дръпна ципа и отметна капака. Вътре имаше дрехи, плътно натикани около два предмета, изолирани с черен дунапрен.
— Безпокоя се главно за по-големия — каза духовникът. — Той е по-крехък.
И му даде знак да махне дунапрена.
Дънкан се досещаше за какво се тревожи възрастният италианец и съответно знаеше какво да очаква. Вдигна горната половина на уплътнението и отдолу го зяпнаха кухи очни орбити на череп.
— Бихте ли ми го подали, за да видя дали не е повреден?
Рен се беше сблъсквал с достатъчно смърт в Афганистан, но въпреки това нещо в него потрепери. Изражението на седящата до него Джейда се колебаеше между професионален интерес и отвращение.
Без да обръща внимание на собствената си погнуса, Дънкан бръкна в куфара с две ръце и понечи да извади черепа, но още преди да го докосне, нервните окончания на пръстите му регистрираха вибриращ натиск, стимулиран от реакцията на миниатюрните му магнити.
Изненадан, той се отдръпна и разтърси ръце.
— Няма от какво да се боите — каза Вигор. Беше разчел поведението му погрешно.
Дънкан не отговори и отново протегна пръстите си над черепа. Никога не беше изпитвал такова усещане, едновременно за електричество и нещо мазно — все едно потапяше пръсти в студен гел.
— Какво правиш? — попита Джейда.
Той осъзна как изглежда отстрани.
— Черепът излъчва някакво странно електромагнитно поле. Съвсем слабо, но го има.
Младата астрофизичка свъси вежди.
— Откъде… Защо смяташ така?
Тя не знаеше за магнитите и Дънкан обясни на всички.
— Пръстите ми определено долавят излъчване от черепа.
— Тогава трябва да проверите и древната книга — предложи Рейчъл, пресегна се и я извади от дунапреновата опаковка.
Кожената подвързия беше изтъркана и силно набръчкана.
Дънкан бавно прокара пръсти по повърхността й. Този път трябваше да я докосне, за да регистрира едва доловимите вибрации. Усещането обаче беше същото.
— Още по-слабо… но същото.
— Възможно ли е да е някаква остатъчна радиация? — попита Рейчъл. — Не знаем къде са съхранявани реликвите, преди да стигнат до нас. В близост може да е имало радиоактивен източник.
Джейда се намръщи скептично.
— В багажа си нося апаратура за проучване на сате…
Млъкна и погледна Монк. Едва не се беше изпуснала за действителната им цел, за която двамата италианци не подозираха.
Астрофизичката се прокашля и продължи:
— Имам уреди, с които мога да установя източника на енергия. Гайгерови броячи, мултиметри и прочее. Когато кацнем, ще проверя твърдението на Дънкан.
Той сви рамене.
— Така или иначе, има излъчване. Не мога да обясня защо, но го има.
— Тогава колкото по-скоро стигнем на мястото, посочено от отец Йосип, толкова по-доволни ще сме всички — каза Вигор.
Рен се съмняваше. Затвори куфара и отново насочи вниманието си към пустинния пейзаж. След малко забеляза, че търка пръстите си едни в други, сякаш за да се избави от усещането за нещо мазно. Беше му трудно да изрази с думи онова, което долавяше неговото шесто чувство.
По липса на по-подходящ термин Дънкан го определи като „зло“.
8.
18 ноември, 17:28 ч. местно време
Улан Батор, Монголия
От горещите тръби по стените на подземното помещение дълбоко под уланбаторските улици съскаше пара. Газени лампи осветяваха свърталището на клана. Застанал пред своя помощник и най-тесния кръг на клана, господарят на Синия вълк намести вълчата маска, за да скрие по-добре лицето си.
Единствено неговият помощник знаеше истинското му име.
Батухан, което означаваше „решителен владетел“.
— И са се спасили след покушението в Актау, така ли? — попита Батухан помощника си.
Арслан кимна отсечено. Слаб и висок, той още нямаше трийсет години, лицето му беше безбрадо, а косата му — черна като нощните сенки. Носеше типично западняшко облекло, дънки и дебел вълнен пуловер, но високите скули и лъщящото му от влагата в помещението червеникавокафяво лице показваха, че чистата му монголска кръв не е осквернена от китайци или руснаци, някогашните потисници на неговия народ.
Помощникът приличаше на повечето монголци от младото поколение — горди, вдъхновени от свободата, извоювана с мъка от поколението на Батухан. Това бяха истинските потомци на великия Чингис хан, човека, завладял по-голямата част от познатия свят от седлото на коня си.