Окото господне
- Автор: Роллинс Джеймс
- Серия: Сигма форс #9
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Окото господне». Краткое содержание книги:
Най-вълнуващата новина обаче беше налагащото се убеждение, че ИКОН идва от много по-далечния оортов облак, сферичен куп отломки, обикалящ на една пета от разстоянието до най-близката звезда. Той обхващаше комети с дълъг орбитален период, онези редки гостенки като Хейл-Боп, която преминаваше край Земята само веднъж на четири хиляди и двеста години.
Според най-новите изчисления ИКОН преминала за последен път през вътрешната част на Слънчевата система преди две хиляди и осемстотин години. Ако се окажеше вярно, това щеше да е вълнуващо откритие, тъй като обектите от оортовия облак представляваха непокътнати останки от първичната мъглявина, от която се образувала цялата Слънчева система, и това означаваше, че ИКОН е гостенка от онова далечно минало, може би носеща ключовете за вселената.
Включително отговора на загадката за тъмната материя.
Мощен тътен разтърси хеликоптера, последван от нисък рев. Роторите бавно се завъртяха.
„Какво?…“
Джейда спусна краката си на пода.
Вторият пилот бързо излезе от кабината и отвори страничната врата. Шумът стана оглушителен.
Той се обърна към нея и извика:
— Закопчайте предпазния си колан! Току-що ни наредиха да се приготвим за спешно излитане!
Астрофизичката с разтуптяно сърце затвори лаптопа си и погледна през отворения люк на пилотската кабина. Пилотът припряно завършваше предполетната проверка. В далечината от центъра на града се издигаше гневен стълб черен дим.
Скоро на пистата се появи такси, носеше се право към тях. На предната седалка забеляза лицето на Монк. Двамата с Дънкан обаче бяха тръгнали с черен джип „Мерцедес“.
Тя се хвана за ръба на вратата.
„Какво става?!“
Таксито спря с писък на гуми и вратите му се отвориха едновременно. Дънкан изскочи от задната седалка. От отсрещната страна слезе възрастен мъж с леко яке и черен пуловер с остро деколте, разкриващо свещеническа якичка. Помогна му дребна млада жена с къса прическа.
Вигор и Рейчъл Верона.
И двамата не изглеждаха особено радостни.
Рен заобиколи отзад и извади багажа им: един-единствен куфар с колелца. Това ли беше цялата им екипировка?
Кокалис се наведе към прозореца и плати на шофьора. Когато се изправи, Джейда видя кръвта по лицето му и ахна. Погледна пак към издигащия се над града дим, вече сигурна, че между двете неща има връзка.
Групата забърза към хеликоптера.
Рейчъл се намръщваше все повече с всяка крачка, сякаш не искаше да се качи. Когато стигна до вратата, спря, вкопчи се в ръката на духовника и извика:
— Не бива да заминаваме! Да се върнем в Рим!
Джейда се надяваше наистина да вземат такова решение. Това щеше да означава, че веднага ще напуснат Казахстан и ще се отправят директно към монголските планини, за да търсят падналия сателит.
Монк поклати глава.
— Вече си белязана, Рейчъл. Онези, които са организирали покушението, се оказаха по-находчиви, отколкото предполагахме. Пак ще направят опит.
Дънкан подкрепи партньора си.
— Оня отец Йосип ви е забъркал в цялата тая каша. И следователно само той може да ви измъкне от нея.
Рейчъл очевидно видя логика в думите му, защото пусна ръката на вуйчо си и двамата се качиха във вертолета. Джейда им направи място и им кимна, докато закопчаваха предпазните си колани срещу нея, отлагайки официалното запознанство за по-късно.
Рен се настани до астрофизичката, която се зарадва на физическото му присъствие, на масивното му тяло, дори на топлината, която излъчваше. Той дишаше дълбоко — явно все още я караше на адреналин.
Докато се закопчаваше, Монк се наведе към нея и я докосна по коляното.
— Извинявай за бързането. Не искаме да сме тук, ако казахските органи на реда затворят въздушното пространство заради експлозиите.
Джейда не каза нищо.
„В какво се забърках, по дяволите?“
15:07 ч.
Докато хеликоптерът набираше височина, Дънкан се взираше в пейзажа под тях. Отдалечаваха се от синьото море и се носеха над ръждиви пустинни пясъци, обрасли с храсталаци, бели като сол плата и изваяни от ветровете скали. Този район донякъде приличаше на Ню Мексико, ако се изключеха камилите и самотните юрти — бели шатри, рязко изпъкващи на по-тъмния фон.
Някой го дръпна за ръкава.
Монсиньор Верона посочи куфара на седалката до Дънкан.
— Scusa5, сержант Рен, бихте ли отворили куфара ми? Искам да се уверя, че всичко е невредимо след дребното премеждие, което ни сполетя в града.