Мисията на посланика

— Или има препятствие на пътя, или е време да ни пуснат от клетката ни за през нощта — промърмори той.

Скоро каретата спря, залюля се леко върху пружините си и застина. През левия прозорец Лоркин видя някаква сграда, осветена от слабата светлина на фенер. Кочияшът издаде непонятен звук, който Денил незнайно защо интерпретира като подкана да излизат. Магьосникът отвори вратата и изскочи навън.

Лоркин го последва, вдъхна свежия нощен въздух и почувства как главата му започва да се прояснява. Той се огледа. Бяха пристигнали в мъничко селце, което представляваше само няколко струпани край пътя колиби. Сигурно съществуваше единствено, за да обслужва пътниците. Най-голяма сграда, край която бяха спрели, се оказа страноприемница. До входа стоеше нисък здравеняк, който им махна с ръка и се поклони.

— Добре дошли, милорди, в „Подслона на Фергън“ — каза мъжът. — Аз съм Фондин. Ако отведете конете отзад, конярите ми ще се погрижат за тях. Имаме чиста постеля, вкусна храна и обслужване с усмивка.

Денил изглеждаше изненадан и развеселен, но не каза нищо и влезе в къщата. Лоркин се запита дали не е защото думите на мъжа могат да бъдат тълкувани, че постелята е обслужвана с усмивка. „Сигурно затова. Тези крайпътни страноприемници определено имат такава репутация“.

Денил представи себе си и спътника си и помоли да бъде поднесена храна на тях и на кочияша. Собственикът ги отведе до две места в голямата стая за гости. В нея имаше само още една група посетители. Съдейки по вида им, бяха търговци. Разговаряха тихо и хвърлиха само няколко любопитни погледи към Лоркин и Денил.

Скоро пристигна и храната. Появи се млада жена, която носеше поднос, отрупан от чинии с месо, ароматни питки, задушени зеленчуци и малки, вероятно местни, плодове. Тя им се усмихна учтиво, но при вида на Лоркин очите й грейнаха. Когато се върна с две допълнителни чаши бол, тя му хвърли престорено свенлив поглед, подавайки му неговата. След което се отдалечи, поклащайки съблазнително бедра. Хвърли му поглед през рамо и се усмихна, когато видя, че я гледа.

— Чудя се дали Сония очаква от мен да пазя целомъдрието ти, докато сме далеч от Гилдията? — рече Денил.

Лоркин се засмя и се обърна към магьосника. Денил пълнеше чинията си с храна от подноса и не го погледна.

— Целомъдрие ли?

— Ами да, смятам, че щом си е твое, ти трябва да си го пазиш. Но като по-възрастен и по-мъдър спътник точно в този момент изпитвам неочакван стремеж да те спася от изкушението, в името на здравето и портфейла ти.

— Загрижеността ти е приета — отвърна Лоркин и се усмихна. — Трябва ли в замяна да предложа същата услуга?

Денил го погледна и за миг на лицето му се изписа сериозно и предпазливо изражение. После се усмихна.

— Разбира се. Ще се наглеждаме взаимно — той се изсмя тихо. — Макар че задачата ти ще бъде далеч по-лесна от моята.