Неуговорени срещи [сборник]

„Да вървят по дяволите твоите награди — мислеше си Нънан, като клатеше крака и мрачно гледаше проблясващото бомбе на обувката си. — Притрябвали са ми твоите награди. Брей, че моралист се извъди, цял проповедник — и без тебе знам с кого имам работа тука, плюя аз на твоето конско що за противник съм имал. А бе кажи го просто и ясно: къде, как и какво по-точно съм изтървал… какъв друг номер са успели пак да изиграят тези негодници… къде, как и какви пролуки са намерили… и карай направо, да не съм ти сополив първолак, годинките ми петдесет прехвърлиха вече и не седя тук заради твоите награди…“

— Какво сте чували за Златното кълбо? — ненадейно попита господин Лемхен.

„Боже мой — раздразнено си помисли Нънан. — Златното кълбо пък какво общо има с тая работа? Да пукнеш дано с този твой стил на разговор…“

— Златното кълбо е легенда — заобяснява той с отегчение. — Митично съоръжение в Зоната, което има форма и вид на някакво златно кълбо, предназначено да изпълнява човешки желания.

— Всякакви ли?

— Съгласно каноните на легендата — всякакви. Има обаче варианти…

— Така — каза господин Лемхен. — А какво сте чували за „лампата смърт“?

— Преди осем години — отегчено поде Нънан — сталкерът Стивън Норман, по прякор Очилатия, изнесе от Зоната някакво устройство, което, доколкото може да се съди, представлява нещо като система от излъчватели, действуващи смъртоносно на земните организми. Същият този Очилатия направи пазарлък за агрегата с института. Споразумяха се за цената. Очилатия отиде в Зоната и не се върна. Къде се намира агрегатът, сега не е известно. В института и до ден-днешен си скубят косите. Познатият ви Хю от „Метропол“ предлагаше за този агрегат всяка сума, която се побира в графата на чековата му книжка.

— Това ли е всичко? — попита господин Лемхен.

— Това е — отвърна Нънан и демонстративно заразглежда обстановката в стаята. Тя беше скучна, нямаше какво да се гледа.

— Така — каза Лемхен. — А какво сте чували за „рачешкото око“?

— За какво око?

— За рачешкото. Рак. Нали знаете? — Господин Лемхен размърда два пръста като ножица. — С щипки.

— За пръв път чувам — каза Нънан.

— А да знаете нещо за „гърмящите салфетки“?

Нънан слезе от масата и застана пред Лемхен, пъхнал ръце в джобовете си.

— Нищо не знам — каза той. — А вие?

— За съжаление и аз нищо не знам. Нито за „рачешкото око“, нито за „гърмящите салфетки“. А в действителност те съществуват.

— От моята Зона ли са изнесени? — попита Нънан.

— Седнете, седнете — каза господин Лемхен и му махна с ръка. — Нашият разговор едва започва. Седнете.