Убиец

Оливия отвори уста със загрижено изражение на лицето.

— Те просто не се интересуват от мен — поясни Спенсър. — Бих дала всичко, за да не живея вече там. Дори няма да им липсвам.

Усети дразнене в носа си както винаги, когато се канеше да заплаче. Тя упорито наведе глава към скута си, опитвайки се да обуздае емоциите си.

Оливия потупа Спенсър по ръката.

— Бих дала всичко, за да живееш тук — каза тя. — Но трябва да ти призная нещо. Морган не се доверява лесно на хората — някои от близките му приятели го използваха заради парите му и сега той внимава много с непознати. Още не съм му казала за теб. Първо исках да се уверя, че си истинска.

Спенсър кимна. Тя определено разбираше защо Оливия не е казала на Морган за срещата — тя също не беше казала на никого.

— Щях да му кажа за теб в Париж — добави Оливия. — А щом те срещне, не може да не се влюби в теб.

Спенсър отхапа късче хляб, обмисляйки вариантите.

— Ако се преместя тук, дори няма да е нужно да живея с вас — обяви след миг. — Мога да си взема собствен апартамент.

Оливия я погледна обнадеждаващо.

— Ще можеш ли да живееш сама?

Спенсър сви рамене.

— Разбира се. — Напоследък родителите й почти не се завъртаха вкъщи; тя и сега живееше сама.

— Ще ми бъде ужасно хубаво, ако се преместиш тук — призна Оливия с блеснали очи. Само си помисли — можеш да си вземеш едностаен апартамент близо до нас. Сигурна съм, че Майкъл, нашият агент по недвижимите имоти, може да ти намери нещо много специално.

— Мога да се запиша в университета още догодина, една година по-рано — добави Спенсър с нарастващо въодушевление. — И без това си мислех да го направя.

Докато тайно се срещаше с Рен, бившето гадже на Мелиса, тя беше решила да кандидатства по-рано в Пен, за да се махне от къщи и да бъде с него. Всъщност дори беше разговаряла с администрацията на „Роузууд дей“ за по-ранното си дипломиране. При всички курсове, които беше взела, имаше необходимите кредити.

Оливия си пое дълбоко дъх и се накани да каже още нещо, но след това се спря, отпи голяма глътка вино и протегна ръце, сякаш за да каже „задръж малко“.

— На твое място нямаше да се вълнувам толкова — каза тя. — Аз трябва да съм отговорният човек. Трябва да останеш със семейството си, Спенсър. Нека засега се придържаме към посещенията, става ли? — Тя потупа Спенсър по ръката, забелязвайки разочарованото й изражение. — Не се тревожи. Току-що те открих и не искам отново да те изгубя.

След като пресушиха бутилката вино и ометоха две порции спагети, те тръгнаха бавно към хеликоптерната площадка до река Хъдсън, държейки се по-скоро като най-добри приятелки, отколкото като майка и дъщеря. Когато Спенсър видя хеликоптера, който чакаше Оливия, тя я стисна за ръката.

— Ще ми липсваш.

Горната устна на Оливия затрепери.