Въздигната

— Не можем да се справим с всичко това — каза Аурора от задната седалка. През целия път тя се беше оплаквала, че сме поискали помощта й, но в действителност не й бяхме оставили никакъв избор. Тя беше най-силната лечителка, а много от хората в Ослина бяха ранени.

— Ще направим каквото можем — отвърнах. — А ако не можем да направим нищо повече, така да бъде.

Слязох от колата, преди тя да успее да ми отговори, и малко по-късно Дънкан спря другия кадилак зад нас. В него беше возил Уила, Мат и Локи. Фин също бе настоял да дойде, но все още се лекуваше и Томас щеше да има нужда от него при подготовката на следотърсачите. Мат поиска да ни придружи и аз първоначално бях против, но после осъзнах, че две ръце повече щяха да ни бъдат от полза.

— Положението е дори по-тежко, отколкото си бях мислила — рече Уила. Тя обхвана раменете си с ръце и поклати глава. — Не мога да повярвам, че са направили това.

— С тези ли предстои да се биете? — попита Мат, оглеждайки се. — Хората, които са направили това?

— Засега не се бием с никого — подхвърлих аз, прекъсвайки нишката на мисълта му. — Просто разчистваме тази бъркотия и това е единственото, за което трябва да мислим.

Локи отмести един тежък клон, който препречваше пътя към двореца. Самият път бе застлан с паваж, но много от камъните липсваха или бяха разпилени в моравата отстрани.

Тове и аз тръгнахме към двореца, опитвайки се едновременно да запазим самообладание и да не изглеждаме равнодушни. Второто не беше много трудно, защото размерът на разрухата имаше опустошителен ефект върху психиката ни.

Още преди да спрем пред портата, тя се отвори и отвътре излезе момиче не много по-голямо от мен. Разрошената й коса беше хваната отзад, а лицето й беше покрито с петна от кал и пепел. Тя беше дребничка, дори по-ниска от мен, и сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Вие принцесата ли сте? — попита момичето.

— Да, аз съм принцесата на Фьоренинг — отвърнах и сетне махнах с ръка към Тове. — А това е принцът. Тук сме, за да ви помогнем.

— О, слава богу! — Тя избухна в сълзи, затича се към мен и ме прегърна. — Не вярвах, че някой ще дойде.

— Сега сме тук. — Помилвах я по главата, защото не знаех какво друго да сторя, и се спогледах с Тове. — Ще направим всичко каквото можем за вас.

— Извинете ме. — Тя отстъпи крачка назад и избърса сълзите си. — Не исках да се разплача. Аз… Чака ни толкова много работа. Баща ми би се ядосал, че се държа така. Съжалявам.

— Не е нужно да се извиняваш — казах. — Преживели сте толкова много.

— Но сега аз командвам тук — рече тя. — И трябва да се държа, както подобава на положението ми.

— Кена Томас? — попитах аз, надявайки се, че съм запомнила името й правилно.

— Да — каза тя, усмихвайки се едва-едва. — Аз съм Кена, родителите ми са мъртви и сега аз съм марксината на Ослина.

— Има ли други оцелели тук? — попитах. — Можем да им помогнем. Довели сме лечителка.

— О, да! — кимна Кена. — Елате с мен.

Докато вървяхме с нея през двореца, Кена ни разказа какво се е случило. Таласъмите нахлули, докато спели, и започнали да рушат града. Според нея това била и главната им цел. Много хора пострадали, попадайки под руините на собствените си домове, а други били ранени от дърветата, които таласъмите хвърляли по улиците. Ефектът бил като от торнадо, връхлетяло града посред нощ без предупредителни сирени.