Птича песен

В южняшката зима прекалено дръзката им любовна афера изглеждаше като от друг сезон. Изабел беше влязла в една църква в Сен Реми, за да се изповяда на местния свещеник, но откри, че не може да се застави да опише в подробности случилото се между тях. Свещеникът я прекъсна почти веднага след като си призна прелюбодейството. Разкаянието сякаш нямаше никаква връзка с греха; то като че ли формално бе извадено от някакъв регистър, в който бяха степенувани подобни банални прегрешения. Изабел не почувства удовлетворение и макар да не съжаляваше за станалото, започна да изпитва вина.

Стивън се върна с шишенце амоняк и седна до нея на пейката.

— Чудя се какво ти е — каза той. — Може би не се храниш достатъчно вкъщи. От това може да ти се завие свят. Донесох ти и сладкиш.

— Не, не мисля, че е от това. Не е нищо сериозно. — Сложи длан върху неговата. — Не се тревожи за мен.

Тя му се усмихваше толкова сладко и сърдечно, сякаш той се нуждаеше от грижи и закрила. Разчупи сладкиша на две и му предложи половината. Порой от жълти трохи се посипа помежду тях върху дървената пейка.

Чу се пърхане на криле. Едър гълъб, привлечен от трохите, се спусна от сградата зад тях и кацна нахално между двамата.

— Мили боже! — Стивън скочи ужасен от мястото си.

Изабел изглеждаше развеселена от безстрашието на гълъба, но въпреки това погледна тревожно нагоре.

— Какво има?

— Птицата, птицата. За бога, разкарай я.

— Това е просто гълъб…

— Разкарай го, моля те.

Изабел изпляска с ръце и едрата птица се вдигна обратно във въздуха, прелетя над площада и кацна в клоните на едно дърво, откъдето продължаваше да следи трохите.

— Какво ти става, скъпи? Целият трепериш.

— Знам, знам. Съжалявам. Ще се оправя.

— Беше просто обикновен едър гълъб, нищо нямаше да ти направи.

— Знам. Не че се боя да не ме нападне. Просто някакъв особен страх.

— Ела, седни. Хайде. Седни до мен и дай да те прегърна. Точно така. Горкото ми момче. По-добре ли си? Да те погаля ли по косата?

— Не, всичко е наред. Извинявай, че вдигнах толкова шум.

— Ама как се развика!

— Знам.

Стивън постепенно се успокои.

— Винаги съм мразел птиците. Нали ти разказвах за онова момче, което ударих и заради което ме върнаха обратно в приюта? То ме дразнеше заради едни врани, които управителят на ловното стопанство беше приковал към оградата. Приближих се и погалих едната, за да покажа, че не ме е страх. А под крилете й и в изцъклените й очи имаше червеи. — Той потръпна.

— Значи птиците те връщат на онова място? — попита тя.

— Отчасти — да. Но винаги съм ги мразел, още преди тази случка. Има нещо жестоко и праисторическо в тях.

Тя стана и взе ръката му. Взря се за миг в тъмнокафявите му очи, в симетричната красота на бледото му лице. Кимна едва доловимо и се усмихна.