Птича песен

Лежеше сам, взираше се в тавана, в голямата камина, в кухненския кът и черните висящи прибори. Мислите и сънищата му не бяха изпълнени с простора на Линкълншир, нито с големите маси в пансиона и редовните прегледи за въшки; не се замисляше и за това как внезапно напусна работата си и повече нямаше да се занимава с разрешителни, товарителници и бали с памук из доковете в източен Лондон. Мислеше за мига и за утрешния ден, за капсулата на съществуванието, в която той и Изабел живееха в някакъв град и свят извън нея. Това беше съществувание, което сам беше извоювал, но чувстваше, че някаква по-висша сила няма да им позволи да останат в него.

Мислеше и какво ще прави на другия ден на работа. А понякога умът му беше напълно изпразнен и просто се разхождаше, проследявайки с поглед очертанията на гредите над главата му.

Минаха два месеца, най-свирепите зимни ветрове се укротиха и се възцари леден покой, който направи тротоарите опасни и спря водата във фонтана. Изабел си стоеше вкъщи през по-голямата част от деня, докато Стивън беше на работа. Убиваше време, като пренареждаше интериора по свой вкус и готвеше супи и яхнии, които сервираше за вечеря. Удобният живот в Амиен с любезните доставчици от галантерията и бакалията не й липсваше. Изобщо не я беше грижа, че по цял ден се занимаваше с къщна работа, която дори Маргьорит предпочиташе да остави за мадам Боне. Братовчедка й, чийто съпруг беше съдържател на аптека, често я посещаваше и затова не се чувстваше самотна.

В края на декември обаче тя не прокърви. Погледна малкото черно тефтерче, в което си отбелязваше дните, и видя, че вече е време. И до края на януари това не се случи. На Изабел това й се струваше в реда на нещата. Трудно й беше да мисли за кръвта като за знак за нов живот, за надежда, както Жан й беше казала, когато за първи път я видя да хлипа уплашено; а сега, когато беше спряла, й се струваше, че е излекувана. Беше спряла да се топи в кръвоизливи; цялата й сила се беше съсредоточила навътре в безмълвно съзидание. Не каза нищо на Стивън.