Алхимикът от Сенките
- Автор: Певел Пиер
- Серия: Остриетата на Кардинала #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Цанков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Алхимикът от Сенките». Краткое содержание книги:
В нощния мрак, с две червени стъкълца на мястото на очите, Сен Люк представляваше ужасяващ силует, насочил хоризонтално в нетрепващата си ръка рапира, чието острие блестеше на лунната светлина.
— Първо ме чуй — рече той спокойно. — После размисли. И накрая може да говориш… Така че не си отваряй устата, преди да си ме изслушал, не смей да дрънкаш, преди да си наострил уши. Разбра ли. Разрешавам ти да отговориш.
— Да — прошепна дракът.
— Великолепно. Ето че настъпи моментът да станеш целият в слух. Седем черни драки. Наемници. От пет дни са в Париж, но през тези пет дни никой не ги е виждал, което може да означава само едно: от пет дни те се крият в Люспестия квартал. Искам да ги намеря и ти трябва да ми помогнеш. Впрочем не разчитам да ме заведеш при тях. Ще се задоволя с едно-две сведения. Само толкова, но не по-малко… Добре ли разбра какво те питам?
Дракът, който не смееше да мръдне заради заплашително насоченото към гърлото му острие, леко кимна с глава.
— Добре — каза Сен Люк. — Сега е моментът, в който трябва вече да си размислил…
В Лисичарника Алесандра видя изгрева на слънцето и вече наближаваше часът, когато камериерката щеше да потропа на вратата ѝ. Младата жена беше много бледа и това издаваше безпокойството ѝ. Седнала на фотьойл пред прозореца, наметнала шал на раменете си и с женското драконче Сцила на коленете, тя наблюдаваше пейзажа с празен поглед и изтръпваше при най-малкото движение, което съзираше в небесата.
Харибда все още не се беше появил.
От четири дни двете дракончета тайно излитаха от двореца и се устремяваха към Париж, за да изпълнят мисия, чието значение не разбираха, но осъзнаваха колко е важна. Връщаха се следобед, преди господарката им да бъде доведена в Лисичарника и покоите ѝ отново да бъдат обискирани.
Вчера обаче Сцила се озова сама в голямата клетка.
Авантюристката изпита сериозно безпокойство, но трябваше да се преструва, че нищо не се е случило, за да не забележи никой отсъствието на дракончето. За късмет, Сцила и Харибда бяха близначета. Като оставяше клетката отворена и позволяваше на женската да излиза и да влиза вътре свободно, беше достатъчно понякога да я нарича „Харибда“, за да помислят пазачите ѝ, че двете малки влечуги са тук, но никога не се задържат заедно в една и съща стая.
Накрая Алесандра остана сама и застанала на прозореца, цяла нощ гледаше с очакване към небето. Напразно. Пукна зората, после нахлу сутрешната светлина. Лисичарникът се оживи и Италианката трябваше да понесе бъбренето и престорената любезност на камериерката, да се държи непринудено с Лепра и дори да позволи да я отведат с карета при досадния Лафмас в ужасяващия затвор „Шатле“…
Ако можеше да предположи, че изчезването на малкото драконче няма да бъде забелязано, дали Алесандра щеше да издържи толкова дълго да се преструва?
Съмняваше се.
Сцила и Харибда бяха за нея много повече от животни любимци. Тя ги обожаваше и виждаше в тях съюзници, партньори, от чиито верни услуги се ползваше с удоволствие.
Дори с огромно удоволствие.
Ако нещо се случеше с Харибда, тя нямаше да си прости, макар да знаеше, че не разполага с друг избор, освен да използва дракончетата, за да открие къде в Париж се крият преследвачите ѝ. Впрочем това беше втората част от нейния план. Първо да се предаде на Кардинала, да се скрие в Лисичарника, да привлече драките в Париж и да ги принуди да се настанят на единственото място, където в диаметър от десет левги никой нямаше да ги забележи: остров Света Богородица с Люспите. По този начин плячката щеше да прилъже ловците си — край на първата част от плана. После да открие убежището им, преди те да намерят нейното. И накрая, след като изпълни всичко това, да осъществи третата и последна точка от тъй дълго обмисляния план…
Някой почука на вратата.
Изненадана, Алесандра рязко се надигна, остана за момент слисана и бързо си възвърна хладнокръвието. Затвори Сцила, хвърли шала си върху клетката и едва успя да се скрие под завивката, преди камериерката да влезе. Това беше типична тактика за прекалено любопитните прислужнички: да почукат, да отворят вратата, да изненадат господаря си и при нужда да се извинят, да изрекат някоя лъжа, да твърдят, че са чули разрешение да влязат.
— Махайте се! — отряза я Алесандра, като се престори на сънена.
— Но госпожо…
— Махайте се ви казах!
— Късно е, госпожо…