Друговремец

– Нямате връзки с клана Бийтън, нали? – попита той. Спомних си въпроса на госпожа Фицгибънс при първата ни среща. Беше ме попитала същото.

– Никакви. Какво общо имат те с медицината?

Колъм ме изгледа изненадан.

– Не сте чувала за тях? Целителите от клана Бийтън са всеизвестни сред планинците. Пътуващи знахари. Всъщност известно време един от тях беше отседнал тук.

– Беше? Какво му се е случило? – попитах.

– Умря – отвърна Колъм, без да се церемони. – Разболя се от треска и си замина за по-малко от седмица. Оттогава не сме имали лечител, с изключение на госпожа Фиц.

– Тя изглежда много веща – рекох, като се сетих колко ефикасно се бе справила с нараняванията на Джейми. Оттам пък се сетих какво ги беше предизвикало и ме заля вълна неприязън към Колъм. Неприязън и предпазливост. Този мъж беше законът, жури и съдия за хората във владенията си – и очевидно бе свикнал да получава каквото поиска.

Той кимна, още вглъбен в птиците. Пръсна остатъка от семената в посоката на закъсняло сиво-синьо коприварче.

– О, такава е. Много я бива в тези неща, но си има твърде много работа и така, да командва целия замък и мен – каза той и ми се усмихна очарователно. – Чудех се, след като понастоящем нямате толкова работа, дали бихте погледнала какво е оставил след себе си Дейви Бийтън. Може да се досетите за какво служат някои от церовете му.

– Ами... сигурно бих могла. Защо не? – Всъщност вече се отегчавах от настоящия си маршрут между градината, помещението за дестилиране на алкохол и кухнята. Любопитно ми беше да видя какво е считал за полезно покойният господин Бийтън.

– Аз или Ангъс можем да заведем дамата, сър – предложи прислужникът.

– Не го мисли, Джон – каза Колъм и с внимателен жест го отпрати. – Сам ще заведа госпожа Бюшамп.

Напредъкът му надолу по стълбите беше бавен и очевидно болезнен. Ала не поиска помощ и аз не му предложих.

Работната стая на Бийтън се оказа в отдалечено кътче на замъка, скрито зад кухните. Бе близо само до гробището, където сега се помещаваше самият Бийтън. Тясната тъмна стаичка се намираше при външната стена на замъка и единственият прозорец беше просто процеп високо в една от стените, така че плосък лъч светлина разделяше мрака под тавана от сумрака в останалата част от стаята.

Взирайки се над рамото на Колъм в удавените в сенки кътчета, забелязах висок килер с десетки малки чекмеджета, всяко с надпис. Буркани, кутии и стъкленици с всякакви форми и размери бяха старателно подредени на рафтовете над един тезгях, където покойният Бийтън явно бе смесвал лекарствата си, ако можех да съдя по петната и хваналото коричка хаванче.

Колъм влезе преди мен. Прашинки блещукаха на светлината и се носеха нагоре, раздвижени от присъствието ни, сякаш влизахме в току-що отворена гробница. Той постоя, за да привикнат очите му, и продължи бавно, като се оглеждаше. Стори ми се, че не беше влизал тук.