![Директивата "Янсън" [calibre 2.52.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/8/0/direktivata-yansn-calibre-2-52-0-download.jpg)
Директивата "Янсън" [calibre 2.52.0]
- Автор: Ладлэм Роберт
- Язык: болгарский
- Год: 777
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Директивата "Янсън" [calibre 2.52.0]». Краткое содержание книги:
Лесно е за него да връчва дарове.
И вечно да живее, никога не би успял да разпилее всичко, което притежава, защото съкровищата на нибелунгите са под неговата власт.
„Песен за нибелунгите“, около 1200 година след Христа
Веднъж Хелън му каза, че е вечно търсещият човек. А той й отговори, че вече не търси нищо, тъй като е намерил нея. После я целуна нежно по челото, по очите, носа, устните, шията. Но тя бе искала да каже друго: тя бе искала да му каже, че вечно търси смисъл и нещо или някой по-голям от него. Сега си даваше сметка, че този някой е човек като Питър Новак.
Питър Новак в момента бе развалина. Развалина на човек, който бе едновременно и светец. Беше невероятен икономист и трудовете му се цитираха навсякъде. Можеше да бъде Мидас* на двайсет и първи век, разглезен плейбой или прероденият Шах Джахан, императора на могулите, който бе построил Тадж Махал**. Но единственото, което го интересуваше, бе да направи света по-добро място, отколкото го бе заварил. Със сигурност по-добър от мястото, което е бил, когато оцеля на смъртоносните полета на Втората световна война.
[* Легендарен цар на Фригия, който превръща в злато всичко, до което се докосне. — Бел. прев.]
[** Гробницата Тадж Махал (Дворецът на короната), построена в чест на съпругата на Шах Джахан, е най-запазеният и най-красивият гробен монумент в света от XVII век, строен цели 22 години. — Бел. прев.]
— Дошли сме за вас — каза му Янсън.
Отстъпвайки внимателно от каменната стена, Питър Новак дръпна назад раменете си, сякаш за да напълни белите си дробове. Дори говоренето му струваше огромни усилия.
— Дошли сте за мен — повтори той с дрезгав глас.
Вероятно това бяха първите думи, които изричаше от няколко дни.
_Какво са му сторили?_ Дали бе отпаднал тялом или духом? От опит Янсън знаеше, че физиката се възстановява много по-бързо. Дишането на Новак подсказваше, че е болен от пневмония, събиране на течност в белите дробове, което се дължеше на влажния, спарен и пълен с бактерии въздух в тъмницата. Следващите му думи бяха до голяма степен несвързани.
— Вие работите за _него_ — каза Новак. — Разбира се, че е така. Той казва, че може да има само _един_! Той знае, че когато ме отстрани от пътя си, _няма да има кой да го спре_!
Интонацията, с която изрече тези думи, бе толкова настойчива, че изцяло заместваше смисъла им.
— Ние работим за вас — отвърна Янсън. — Дойдохме да ви отведем.
Святкащите очи на този велик мъж изразяваха смущение.
— Вие не можете да го спрете!
— За кого говорите?
— Питър Новак!
— Вие сте Питър Новак.
— Да! Естествено! — Той сви ръце пред гърдите си и се изпъна като дипломат на официален прием.
_Дали не беше изгубил ума си?_
— Дойдохме за вас — повтори Янсън, докато Кацарис изпробваше един от ключовете от връзката на решетката пред килията на Питър Новак. Решетката се отвори. В първия миг Новак не се помръдна. Янсън огледа зениците му, за да разбере дали не е дрогиран, и стигна до заключение, че единствената дрога, на която бе станал жертва, беше травмата от пленничеството. Човекът бе държан на тъмно три дни. Сигурно не бе лишаван от вода и храна, но му бяха отнели надеждата.
Янсън позна синдрома, позна елемените на посттравматичната психоза. В прашния ливански град и на него не му се размина. Хората очакваха от пленниците да паднат на колене от благодарност или да се вкопчат в ръцете на спасителите си като по филмите. В реалния живот обаче рядко ставаше така.
Кацарис хвърли на Янсън нервен поглед и почука върху своя брайтлинг. С всяка изминала минута се излагаха на допълнителен риск.
— Можете ли да ходите? — попита Янсън с по-остър тон, отколкото възнамеряваше.
Последва пауза, преди Новак да отговори.
— Да — каза той. — Мисля, че да.
— Трябва да тръгваме.
— Не — възрази Питър Новак.
— Моля ви. Не можем повече да чакаме.
По всичко личеше, че Новак изпитва обичайното объркване и дезориентация на току-що освободен пленник. Но дали нямаше и друго? Дали не се проявяваше стокхолмският синдром*? Дали Новак не бе станал жертва на прословутата си склонност да проявява съчувствие?
[* Състояние, при което жертвата започва да изпитва симпатии към похитителите си. — Бел. прев.]
— Не, има още един човек — прошепна той.
— За какво говорите? — прикъсна го Кацарис.
— Тук има още някой — Закашля се. — Още един затворник.
— Кой? — тросна се Кацарис.
— Американка — отговори той и посочи към килията в края на коридора. — Няма да тръгна без нея.