Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
— Сержант…
— Не сега, Коураб. Слушай! Тръгваме към тронната зала. Искам Кътъл отпред…
— Сержант…
— … с острилки в ръката. Корик, ти след него…
— Сержант…
— Какво, в името на Гуглата, Коураб?
Коураб сочеше. На север.
Всички се обърнаха.
И видяха огромен бял дракон, понесъл се право надолу към тях.
Разпръснатите тук-там тела на ледерийски войници и малките пожари, останали след взривовете, бяха достатъчна следа за Бързия Бен и Хедж и сега те се бяха присвили пред един вход на изгоряла сграда.
— Слушай — настояваше Хедж, — покривът тук е точно срещу портата. Познавам Фид и ти казвам, той е на онзи проклет от Гуглата покрив!
— Добре, добре. Води, сапьор. — Бързия Бен поклати глава. „Нещо тук… не знам…“
Скочиха вътре. Вонята на дим беше люта, хапеща. Овъглени останки навсякъде, сметта на рухнала империя.
— Там — посочи Хедж и поеха по някакъв коридор, после по стълбище нагоре.
„Нещо… о, богове!“
— Давай! — изръмжа Бързия Бен и тласна сапьора напред.
— Какво…
— Бързо!
Огромният дракон летеше право към тях.
Фидлър видя как звярът отвори уста, разбра какво предстои, вдигна арбалета и стреля.
Стрелата се понесе напред.
Един заден крайник изплющя да я отбие настрани.
И проклетията се взриви.
Експлозията прикова морските пехотинци на покрива, Фидлър се претърколи назад.
Покривът хлътна под тях с тежко стържене и скърцане.
Драконът се хлъзна настрани и надолу, прекършените криле заплющяха като платна в буря.
Излетя втора стрела, за да го прихване.
Нов взрив отпрати дракона назад и надолу, в една сграда, и тя се срина с оглушителен рев.
Фидлър се завъртя рязко…
… и видя Хедж…
… и Бързия Бен, който тичаше към ръба на покрива, вдигнал ръце. Магия кипеше около него, все едно беше нос на кораб, заорал през водата.
Фидлър скочи и последва магьосника.
Драконът вече се измъкваше от развалините на сградата до Вечния домицил. Надупчен и разкъсан, с щръкнали кости, кръв швиртеше от ужасните рани. А след това — невероятно — отново се извиси към небето и разкъсаните криле заплющяха — но Фидлър знаеше, че всъщност го издига магия.
И щом драконът се отдели от рухналата сграда, Бързия Бен издигна магията си, вълна от пращящ огън, която го отпрати назад.
Още.
И още една — драконът беше вече на две улици разстояние, гърчеше се под изригващите атаки.
После, с пронизителен писък, драконът се издигна още по-нависоко и отлетя. Бягаше.
Бързия Бен отпусна ръце, падна на колене.
Зяпнал след бързо смаляващия се дракон, Фидлър подпря арбалета на рамото си. И каза на далечното същество:
— Това не е твоята битка. Шибан дракон!
После се обърна и зяпна Хедж.
Той също го зяпаше и се хилеше.
— Не си призрак?
— Не съм призрак. Да, Фид, върнах се.
Фидлър се намръщи и поклати глава.
— Гуглата да ни е на помощ на всички. — Обърна се към Бързия Бен. — А ти, в името на Бездната, къде беше?
Надигнал се на полусрутения покрив, Ботъл ги зяпаше. Не познаваше единия, но явно беше сапьор. И проклет Подпалвач на мостове.
До него Корик простена и се изплю.
— Виж ги — рече.
Ботъл кимна.
И странно, за всички войници в отделението нищо повече нямаше нужда да се каже.
Ботъл примижа след бързо стапящия се в небесата дракон. „Приятно ми беше да се запознаем.“
Трул Сенгар нежно вдигна ръцете на Серен и се отдръпна от прегръдката й. Тя се беше отпуснала на гърдите му, не искаше този миг да свърши. Нещо студено обаче се сви на юмрук в стомаха й, тя потръпна и извърна очи.
— Серен…
Тя го погледна.
— Брат ми… Родителите ми.
— Знам — промълви тя.
— Не мога да се престоря, че ги няма тук. Че не значат нищо за мен.
Тя само кимна. Не посмя да се довери на себе си и да проговори.
Трул мина през прашната стая. Беше оголена буквално от всичко, колкото и оскъдно да е било. Бяха си легнали върху наметалата, гледани от паяци по ъглите под тавана и от прилепите, увиснали на редица под перваза на прозореца. Той взе имасското копие, което бе подпрял на стената, обърна се към нея и се помълчи да се усмихне.
— Мога да се оправя сам. А и сам ще се движа по-бързо.
— Тръгвай тогава — отвърна тя и изпита болка от внезапната твърдост в гласа си.
Опитът за усмивка се задържа още за миг, после той кимна и излезе в коридора.