Небесни псета
- Автор: Рассел Джей
- Серия: Марти Бърнс #1
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Небесни псета». Краткое содержание книги:
Злото — чисто и стародавно като първородния грях — спи в мрака. И чака. И ето, над окъпания в слънце Лос Анджелис се е спуснала тъма. Изчезнало момиче, мъртъв клиент, низ от жестоки убийства.
В дъното на всичко това са се спотаили бесовете, които дебнат. Този път обаче се намесва и Марти Бърнс, който отново ще се прочуе.
И се оказах, моля ви се, прав!
Излезе, че Роза си е направо местна героиня. Бях изненадан, че никога досега не съм чувал за нея. Според картотеката само за някакви си две години името й се е появявало в „Лос Анджелис Таймс“ цели дванайсет пъти. Намерих статиите и ги изчетох, прехласнат и очарован. Докато пишела докторската си дисертация, Роза се издържала като журналистка на свободна практика. Отразявала живота на проститутки и сводници за местен холивудски вестник — така малко по малко се сприятелила с непълнолетните проститутки и била дълбоко развълнувана от горчивата им съдба.
Макар че никога дотогава не се била занимавала с подобни начинания и почти не разбирала от тях, Роза се запретнала и създала в помещението на изоставен магазин „Нощен приют“. Обикаляла паралиите, умолявала ги, очаровала ги, само и само да изкрънка средства за приюта, макар и в повечето материали да се отбелязваше, че се справяла с триста мъки и парите все не достигали. В една от статиите се описваше как първият „Нощен приют“ изгорял до основи, навярно бил подпален от ядосан сводник, как самата Роза получавала заплахи и дори била нападната от онези, чиито интереси засягала. Тя обаче упорствала, не се давала.
Открих в каталога толкова много препратки към материали за Роза и „Нощен приют“ — доста от тях в централния печат — че преспокойно можех да стоя в библиотеката чак до тъмно и сигурно пак нямаше да ги изчета. Реших обаче, че общо взето съм получил представа и бях направо смаян от Роза. И то не от краката й.
И бездруго бях в центъра, та отскочих да обядвам в „Пантри“. Заведението си го има откак свят светува (което в летоброенето на Лос Анджелис означава от двайсет и пет-шест години), и е прочуто с най-гадния, най-мазен винен кебап от тази страна на мътната Мисисипи. Поръчах си и сърцеразбивателен омлет с три яйца към картофите, които, както никога, не бяха препържени, полях ги с пет-шест чаши кафе „Чарлс Мансън“ и си тръгнах с усещането, че съм се наял така, та да ми държи цяла седмица.
Следващата ми спирка беше в квартал Мид-Уилшир и в редакцията на любимия на всички икономически вестник „Дейли Варайъти“. Кметството от години държеше разкопани улиците под и около булевард Уилшир — строеше метро.
Притрябвало ни е метро в Лос Анджелис! Досега са изградили съвсем малък участък, но както гледам, никой не си умира от желание да се вози на него. Твърдят, че метрото щяло да бъде най-безопасното място в града, мен ако питате обаче, хич не искам да съм под земята, ако ми се приходи по голяма нужда. В това метро вече са излели не знам колко си милиарда долара, но сега-засега то не води доникъде. В най-добрия случай не води дотам, докъдето хората искат да идат. Кметството се кълне, че когато го построели — май беше някъде през 2007 година — щяло да бъде страхотно, но не ми се вярва, че дотогава ще съм жив, за да му се порадвам. Междувременно строителите продължават да всяват хаос в цялото движение и само затрудняват паркирането. Като че ли и без тях беше лесно да намериш къде да паркираш! Накрая открих местенце в една странична улица и дори наследих час и половина върху апарата за таксуване. Както бе тръгнало, ведно с винения кебап и всичко останало денят току-виж се окажеше същинска мечта.
Попитах охраната за Дъг Хюс: връчиха ми временен пропуск и ме пратиха на четвъртия етаж. На всеки две седмици Хюс пускаше делова колонка във „Варайъти“ и беше в течение на всички сделки, сключвани и обсъждани в града. За разлика от много други икономически репортери изглеждаше и свястно момче и доколкото ми беше известно, не драпаше да се прочува като сценарист, макар че за второто не бих се обзаложил. Сигурно трябваше първо да се обадя и чак тогава да му се изтърсвам на главата, но се утеших с мисълта, че така съм му отнел възможността да ме отпрати. Преди две-три години Хюс бе разговарял надълго и нашироко с мен — пишеше книга за живота на хора, които навремето, като деца, са били актьори, та си рекох, че ми е длъжник. Нямам представа дали я е написал тази книга и дали изобщо я е издал. Знам само, че и да я е издал, не съм получавал екземпляр.