Сибирски тайни

Ворожец погледна косо Константин Кирилович. Ах, Костя, Костя…

— Ти не разбираш, Костик. Страшно важно е да разкрием това убийство. Защото около еколозите се вдигна твърде много шум и Игорьоха е длъжен да покаже, че полицията не лапа мухи. Те трябва да разкрият нещо. Защото утре — ще видиш! — ще се намери някой нахакан вестникар, който ще напише, че Милановская е събирала материал за телевизионно предаване с участието на един еколог, който е трябвало да разкаже… И тъй нататък. Нали се сещаш, не си дете. Пак имаме огромен късмет, че никой не си спомня за трупа на ветеринаря от фермата. Засега. Но нали утре някой може да си спомни, да го свърже с убитите еколози и тогава на Игорьоха светът ще му се види черен.

Когато Баев погледна Пьотър Сергеевич, в очите му ясно се четеше благодарност. На Костик всичко му се вижда лесно. Цял живот е така. Не иска той проблеми, не ги обича. И верните приятели му помагат, щом могат. Кога ще свършат нещо, кога ще го посъветват, кога ще дадат пари. Но най-често ето, както сега, на кмета трябва да се обясняват съвсем прости неща, които за тях двамата са очевидни, но той не иска да ги съобрази. Не ще да мисли за тях.

Константин Кирилович пребледня още повече и трескаво впи пръсти в подлакътниците на фотьойла. „Та ти какво си мислеше! — мярна се злобничка мисъл в главата на Ворожец. — Ей това е то — да ръководиш града и да носиш отговорност за своите назначения. Сложи на тази длъжност Игорьоха — сега ще му сърбаш попарата. То си е така, удобно е началникът на полицията да е твой човек. Но обърка ли се нещо, първо ти се накисваш, защото ти си го довел.“

— Успокой се, Костя — глухо продума полковникът. — Ще го разкрием това убийство буквално за ден-два… В бюрото й са намерили писма, някой я е шантажирал, искал е така да подреди предаването с Новак, сякаш ти лично си заинтересован от „южния“ вариант. Е, и целият твой отбор съответно. Така че готви се — щеш не щеш, ще се наложи да пожертваш някого от твоичките. Или ти ми кажи кой, или аз ще намеря, но тогава няма да се сърдиш.

„Тогава няма да се сърдиш…“ Почти четири години минаха от момента, когато Пьотър Ворожец чу тези думи от стария си приятел. Обиди се тогава, защо да се лъжем. А ето че сега и Костик трябваше да ги чуе. Какво пък, вече не е толкова обидно. Няма как. Не можеш го промени Игорьоха.

Константин Кирилович, обикновено уверен в себе си и винаги готов да се усмихне, гледаше приятеля си стъписано. На Ворожец се привидя нещо уплашено в погледа му, обърнат към началника на управлението на вътрешните работи. Очите на Костик бяха същите и тогава, когато преди много години Пьотър Ворожец каза: „Всеки от нас може да ни предаде. На никого от нас не може да се вярва“.

— Ти защо така, а, Игор?

— А ти как искаше? — позасмя се полковникът. — Другояче не става. Това са игри на големи момчета, правилата в тях са жестоки. Дайте да ударим третата. Налей, Петюня.

Отново пиха, а после в пълно мълчание изядоха печеното, сервирано от мършавата жилава жена, готвачка при Ворожец.