Жертвите на Анубис [bg]

Амеротке се наведе и притисна чело в земята, после същото направи и Мареб. Съдията изрече наум още една молитва — към богинята Маат — и помоли я да го закриля и да му даде мъдрост.

— Да вървим! — Мареб се изправи. — Чака ни още най-малко един час път! — облечен в тъмнозеленото наметало на царски вестител, той изглеждаше по-млад, а лицето му беше леко зачервено от лудото препускане. През челото му беше привързана бяла лента с избродирани йероглифи, с които се съобщаваше, че той е говорител и пратеник на фараона. Към връвта около кръста му бе прикачен отличителният знак на службата му — малък златен орел с разперени криле. Мареб се озърна и рече: — Това място тук изглежда напълно пусто, но впечатлението е измамно. Познавате ли пустинята, господарю? Доловихте ли, че някъде наблизо има лъв?

Амеротке кимна.

— Да, познах по пръхтенето на конете. Но все пак е утро. Пустинята е най-опасна нощем, когато излязат хиените, чакалите, дивите котки и скорпионите… Кажи ми, Мареб — продължи съдията, докато се качваха в колесницата, — защо имаш зъб на митанийците?

— Защото убиха най-зверски баща ми и брат ми. И дори не позволиха да прибера телата им.

— А те как се отнасят към теб? — поинтересува се Амеротке.

— И те много не ме харесват — Мареб отпусна юздите.

— А как се отнасяха към Уени?

— Понякога, когато се срещахме с Уанеф, имах чувството, че между тях двамата има нещо. Може и да ме обвините, че си внушавам…

— Едва ли си внушаваш. Мислиш ли, че тя го е контролирала?

— Истината е, че Уени беше продажен. Следваше този, който предлагаше повече.

— Който и да го е убил, явно много го е мразил — каза Амеротке, — за да пусне дивите кучета да разкъсат тялото му на парченца…

В отговор Мареб изплющя с камшика над главите на Хатор и Изида. Амеротке се хвана за рамката на колесницата. От години не беше ходил в Оазиса на палмите, но колкото повече се приближаваха, спомените му от това място се възвръщаха. Пустинята отстъпи място на земя с повече храсти, най-накрая се появи и оазисът — широк зелен остров сред червеникавия пейзаж. Амеротке видя бронзовите отблясъци от приближаващите се митанийски бойни колесници, изпратени да ги посрещнат. Бяха по-големи и по-тромави от египетските, с четири колела и теглени от едри коне. Пристигнаха с грохот до тях, обърнаха и застанаха от двете им страни. Амеротке вдигна ръка за поздрав. Командирът отвърна по същия начин, но лицето му беше почти изцяло скрито зад шлема и гъстите мустаци и брада. Продължиха в лек тръс към оазиса.