Самозащита [bg]

— Как я карате? — попитах аз, докато сядах на стола.

— Ще се радвам да се измъкна оттук.

— Добре ли се грижат за вас?

— Чудесно, но все пак е затвор.

— Говорих с доктор Ембри. Изглежда любезна жена.

— Достатъчно любезна. — Гласът й бе равнодушен.

Зачаках.

— Нямам нищо против нея — продължи Луси, — но след като изляза, няма да имам нищо общо с нея.

— Защо?

— Защото е прекалено млада. Какъв опит би могла да има?

— Направила ли е нещо, с което да отслаби доверието ви?

— Не, достатъчно умна е. Просто заради възрастта. Освен това, факт е, че тя ме задържа тук — надзирателят си е надзирател. Веднъж да изляза, скъсвам завинаги с това място и с всички, работещи тук. Мислите ли, че е глупаво?

— Мисля, че се нуждаете да поговорите с някого.

— Какво ще кажете за вас?

Усмихнах се и докоснах посивелите кичури около слепоочието си.

— Значи аз съм достатъчно стар.

— Вие имате опит, доктор Делауер. А и с вас вече сме създали определена връзка, защо да започвам отначало?

Кимнах в знак на разбиране.

— Не сте съгласен — рече тя.

— Никога няма да ви изоставя, Луси.

— Но считате, че трябва да се лекувам при доктор Ембри. — В гласа й се долавяше напрежение.

— Мисля, че последната дума е ваша. Не искам да се чувствате изоставена, но не желая също да саботирам доктор Ембри. По мое мнение е способна жена и вие определено я интересувате.

— Та тя е хлапе.

Не казах нищо.

Примъкна се към ръба на леглото и остана там — клатеше крака, а пръстите им докосваха пода.

— Значи дотук беше терапията ми с вас.

— Винаги ще бъда на разположение и ще ви помагам с каквото мога, Луси. Искам само да направите онова, което ще е най-добро за вас.

Извърна поглед.

— Кой знае, може би дори не се нуждая от терапевт. — Обърна рязко глава и ме погледна. — Вярвате ли, че действително съм опитала да се самоубия?

— Така изглеждаше, Луси.

По лицето й пробягна болезнена усмивка.

— Е, вие поне сте откровен. И се обръщате към мен с „Луси“. Те ме наричат Лукреция. Той ми е дал това име. Кръстил ме на Лукреция Борджия — мразеше жените. Пълното име на Джо беше Йокаста. Не ви ли звучи по едиповски13?

— Ами братята ви?

— Не, имената на момчетата са нормални. Позволил е майките да изберат техните имена. Но беше твърдо решен да съсипе момичетата.

— Да ги съсипе ли? Как?

— Като им даде противни имена за начало. Как мога да имам доверие в това място, когато тук не проявяват зачитане към мен поне дотолкова, че да ме наричат с предпочитаното ми име? Непрекъснато им повтарям, че съм Луси, но когато сестрите от новите смени застъпват, те четат единствено картоните: „Лукреция това, Лукреция онова. Как сте, Лукреция?“.