Мечът на тамплиерите [bg]

— Ja, разбира се, няколко пъти. Там бях удостоен с високата чест да събирам Hundkacke на Блонди, кучето на Хитлер, от килимите и да нося от града онези кексчета за die Nutte Ева. И да лъскам ботуши.

— А после? — попита Пеги.

Драбек си наля още Steinhäger и попита:

— Чували ли сте за Дахау?

— За концентрационния лагер? — каза Холидей.

— Ja, das Konzentrationslager — кимна старецът. — Имаше един лагер за работниците в заводите на „Дормиер“ и „Майбах“. Произвеждаха Raketen, ja?

— Ракети Фау 2 — подсказа Холидей.

— Vergeltungswaffe Zwei, ja — кимна Драбек. — Нуждаеха се от работна ръка. Работниците бяха предимно италианци и поляци. Juden, разбира се. Евреи. Баща ми взимаше жени от лагера и… ги използваше. — Старецът млъкна, свел поглед към празната си чаша. Едната му ръка бе върху керамичната бутилка, но не понечи да напълни чашата си. Вдигна глава и погледна Холидей. — Когато войната свърши и американците освободиха затворниците, някои от тях дойдоха в града и потърсиха баща ми. Той се криеше в замъка Келерман. Знаете ли го?

— Бяхме там тази сутрин — каза Холидей.

— Намерили го сред старите руини. Доведоха го на градския площад и го обесиха на една улична лампа с dem Kabel, електрическата жица. Той рита и се гърчи цели пет минути, а лицето му почерня. Езикът му приличаше на тлъста наденица, увиснала от устата му. Аз бях негов син. Накараха ме да гледам.

— Мили боже! — възкликна Пеги.

— Ja — съгласи се Драбек. — Беше ужасно.

— По това време Луц Келерман вече е бил изчезнал? — попита Холидей.

— Natürlich — изсумтя старецът. — Руди вече нямаше да лъска ботуши. — Наля си още една чаша джин. Челото и страните му бяха покрити с капчици пот. Оригна се тихичко и над масата се издигна облак от алкохолни пари, подправени с хрян и люта горчица.

— А Аксел? — попита Холидей.

— Швейцария — отговори Драбек. — Избяга заедно с майка си и по-голямата си сестра. Беше малък, на три или на четири.

— И кога се върнаха?

— През четирийсет и шеста. Положението беше доста тежко. Нямаше работа. Всички бяха Geld brauchen, без пукната пара, а Келерманови in Geld schwimmen, бяха заринати с пари. Разполагаха с много пари. Започнаха бизнес. Die Zugmaschinen. Трактори. Хората отново ги обикнаха. — Драбек отпи от джина. — Dem Geld verfallen sein, парите са над всичко — философски заключи той и въздъхна.

— А вие?

Старецът се изсмя и отново се оригна. При звука, който издаде, сервитьорката се надигна зад бара и се огледа.

— Госпожа Келерман ме нае да лъскам нейните ботуши — каза Драбек. — Четирийсет години работих за семейството и един ден, пуффф! Руди вече не става за нищо. Прекалено е стар. Прекалено много пие. Четирийсет години работих и останах без пенсия. Без нищичко, der Kotzbrocken!