![Не казвай сбогом [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/3/6/2/5/6/ne-kazvaj-sbogom-bg-download.jpg)
Не казвай сбогом [bg]
- Автор: Флин Джилиан
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ЕРА
- ISBN: 978-954-398-233-4
- Переводчик: Надежда Иванова Розова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Не казвай сбогом [bg]». Краткое содержание книги:
— Толкова съм стар, че бях забравил за сините тетрадки, докато ти не ми припомни.
Тя се засмя:
— На колко си? На трийсет и две, трийсет и три?
— По-скоро на трийсет и пет.
— Момченце.
В този момент пристигнаха трите енергични възрастни жени, понесоха се решително към нас, като едната натискаше копчетата на мобилния си телефон. Всички бяха облечени с платнени градински поли, гуменки и потници, от които се подаваше треперещата плът на ръцете им. Кимнаха ми с уважение, после стрелнаха Шона с неодобрителен поглед. Изглеждахме като двойка домакини на барбекю в задния двор. Неуместно. „Моля те, махни се“, помислих си.
— Както и да е, бездомниците понякога са много агресивни, държат се заплашително с жените — отбеляза Шона. — Споменах го на детектив Бони… но имам усещането, че тя не ме харесва много.
— Защо го казвате? — Вече знаех какво ще ми отговори — мантрата на всички привлекателни жени.
— Жените не ме харесват особено — сви рамене тя. — Просто е така. Ейми имаше ли много приятели в града?
Няколко жени — приятелки на майка ми, приятелки на Го — я бяха канили в литературни клубове, на женски събирания в „Чилис“, на търговски демонстрации на различни продукти. Както може да се очаква, Ейми отхвърли почти всички предложения, а малкото, на които отиде, намрази от дън душа: „Поръчахме един милион дреболии и пихме коктейли от сладолед!“.
Шона ме наблюдаваше, искаше да узнае за Ейми, искаше да попадне в една среда със съпругата ми, която щеше да я възненавиди.
— Мисля, че и тя би имала същия проблем — изломотих.
Тя се усмихна.
„Махай се“, Шона.
— Трудно е да се преместиш на ново място — отбеляза тя. — Колкото по-възрастен ставаш, толкова по-трудно се сприятеляваш. Тя на твоите години ли е?
— На трийсет и осем е.
Това явно също й хареса.
„Разкарай се“, мамка ти.
— Умен мъж, харесва по-възрастни жени.
Извади мобилния си телефон от огромната резедава чанта, като се смееше.
— Ела тук — нареди ми и метна ръка през рамото ми. — Дай една голяма усмивка!
Идеше ми да я цапардосам на момента заради детинското й поведение, заради несъобразителността й: да се опитва да задоволи егото си, възползвайки се от съпруга на изчезнала жена. Преглътнах яростта си, помъчих се да дам на заден, да компенсирам и да се държа мило, затова се усмихнах като робот, а тя притисна лице към моето и ни снима с телефона си. Фалшивото щракване на камерата ме събуди.
Тя обърна телефона и аз видях двете ни загорели от слънцето лица, притиснати едно до друго, усмихнати, все едно сме на среща и сме отишли на бейзболен мач. Взирайки се в угодническата си усмивка, в скритите под надвисналите клепачи очи, си казах: „Мразя този тип“.
Ейми Елиът Дън
15 септември 2010 г.
Пиша някъде в Пенсилвания. Югозападният край. Мотел до магистралата. Стаята ни гледа към паркинг и ако надникна зад твърдите бежови завеси, ще видя как хората се тълпят под флуоресцентното осветление. Мястото е такова, че тук винаги се тълпят хора. Емоциите ми отново се колебаят. Случи се твърде много и твърде бързо и сега съм в Югозападна Пенсилвания, а съпругът ми предизвикателно спи насред пакетчета чипс и бонбони, които купи от автомата в коридора. Вечерта. Сърди ми се, че не се включих в забавлението. Мислех, че съм се преструвала убедително — ура, ново приключение! — но явно не е така.
Сега, като се замисля, сякаш чакахме нещо да се случи. Като че ли двамата с Ник седяхме в огромен звукоизолиран буркан, а после капакът падна — и хоп — вече имаше какво да правим.
Преди две седмици се намирахме в обичайното си за безработни хора състояние: полуоблечени и ужасно отегчени, се готвехме да закусим мълчаливо и да прочетем целия вестник — сега четем дори притурката за автомобили.
В десет часа мобилният телефон на Ник звънна и по гласа му познах, че е Го. Когато говори с нея, звучи въодушевен, момчешки. С мен никога не говори така. Отиде в спалнята, затвори вратата и ме остави с две току-що приготвени яйца по бенедиктински в чиниите. Оставих неговото на масата и седнах отсреща, чудейки се дали да го чакам, за да се нахраня. На негово място щях да му дам знак да яде или да вдигна пръст — почакай ме минутка. Щях да забележа, че другият човек, съпругът ми, е излязъл от кухнята с чинии с яйца. Неприятно ми беше да си мисля това. Защото скоро зад вратата щях да чуя притеснено мърморене, разстроени възклицания и нежни уверения и да започна да се питам дали Го няма някакви проблеми с момче у дома. Го е късала много пъти. Дори при разделите, които са предизвикани от самата нея, се налага Ник дълго да й гука и да й държи ръката.