Лицето над водата [The Face of the Waters - bg]

— Не ми е известно да са двойка.

— Така ли? На мен ми изглеждат точно такива. Твърде често ги виждам заедно. Както и да е, това ще е екипажът ни, докторе. Ако корабите се изгубят в морето, разполагаме със сигурни хора, на които да разчитаме. И така, на кораб номер две, „Богинята на Сорве“, ще се качат Брондо Катцин и жена му, всички Талхеймови и Танаминдови…

— Почакай секунда — спря го Лолър. — Не сме приключили с първия кораб. Пропуснахме да обсъдим отец Куилан. Сигурно си го избрал, за да ни осигурява своевременно Божията милост?

Делагард насмалко да се разсмее, но се сдържа.

— Кучият му син! Как не се бях сетил за това? Чудесна причина да вземем отчето с нас. Ако някой има връзки горе в небесата, със сигурност е той. Но причината да го избера е, че харесвам компанията му. Той е ужасно интересен човек.

Разбира се, помисли си Лолър. Не биваше да се очаква от Делагард да е последователен в каквото и да било.

Същата нощ го споходи другият сън за Земята, онзи, който го измъчваше и от който все се опитваше да избяга. От доста време не се бе случвало сънищата да го навестяват в две последователни нощи и това го завари неподготвен, защото се бе надявал да разполага с известно време за почивка. Но не. Нямаше спасение. Земята продължаваше да го преследва.

Ето я… В небето над Сорве се издигаше сияещо синьо-зелено кълбо, въртеше се бавно, сякаш за да демонстрира блестящите си морета и насечените си кафеникави континенти. Красота, надхвърляща всякакви представи, огромна перла, проблясваща на небосвода. Той виждаше планините, проточили снага по протежение на континентите като нащърбени сивкави зъби. Бели снежни шапки покриваха върховете им. Изправен на най-високия хълм на своя остров от сплетени морски растения, Лолър разпери ръце, отдели се плавно от Хидрос и литна в пространството, зарея се над синьо-зелената сфера на Земята, загледан в нея с безмерна възхита, сякаш виждаше божество. Там долу имаше градове — селища, гъсто застроени с високи сгради, които нямаха нищо общо с жалките ваарги, а между тях се виеха широки пътища. И по тези пътища се движеха хора, едни крачеха забързано, други пътуваха в причудливи превозни средства, като лодки или кораби, но с различна форма. В небето летяха крилати същества, наричани птици: приличаха на хвъркоперките на Хидрос, но той знаеше, че за разлика от тях, птиците могат да се задържат продължително време във въздуха, да се реят с красиво разперените си криле и да кръжат и кръжат над планетата в неуморни кръгове. Сред тези птици имаше и машини, които също можеха да летят. Те бяха направени от метал, с елегантна източена форма и сияещи тела и с малки лъскави криле отстрани. Пред смаяния поглед на Лолър те се отделяха от повърхността, издигаха се нагоре и летяха на огромни разстояния, отнасяха хората от един остров на друг, от един град в друг, от един континент на друг — транспортна система с такива невероятни възможности, че му се завиваше свят, докато се опитваше да я осмисли.