Лицето над водата [The Face of the Waters - bg]

Тази нощ го споходи единият от двата съня за Земята. Имаше един мъчителен и втори — не чак толкова неприятен. Явяваха му се веднъж месечно, понякога и по-често.

Това беше по-лекият сън, онзи, при който той крачеше по земната повърхност, върху твърда и неподатлива суша. Беше бос и малко преди това бе валяло и почвата бе мека и топла, а когато зарови пръсти в нея, видя как се разтваря между тях, също както се разтваряше пясъкът на крайбрежната ивица. Но почвата на Земята бе тъмна на цвят и доста по-тежка. Освен това потъваше леко под стъпалата му по начин, който му се стори странен.

Вървеше през гора. От всички страни се извисяваха дървета, растения, наподобяващи стеблата на дървесните водорасли, и клоните им бяха сплетени толкова високо, че не можеше да ги различи. Птички чуруликаха в короните им: причудливи мелодични звуци, музика, която не бе чувал никога и все не можеше да си припомни след събуждане. Всякакви странни същества бродеха из тази гора, едни крачеха на два крака като хората, други пълзяха по корем, а трети вървяха изправени върху шест и повече тънички краченца. Той им кимаше, а те приемаха с достойнство поздрава му — тези създания от Земята.

Ето че стигна до мястото, където гората се разтваряше, и видя отпред да се издига планина. Приличаше на тъмно стъкло, обсипано с милиони неравни точки, и на златистата слънчева светлина те блещукаха в пленително великолепие. Планината изпълваше половината небе. Беше обрасла с дървета, които изглеждаха толкова малки, че сякаш би могъл да ги откъсне. Но Лолър знаеше, че това е само илюзия, защото планината е далече и че в действителност тези дървета са също толкова големи, колкото дърветата в гората, от която бе излязъл, може би дори по-големи.

По някакъв начин заобиколи подножието на планината. От другата й страна склонът бе по-полегат и завършваше с долина, а отвъд нея се мержелееше разноцветно петно, което, както вече знаеше, беше град, пълен с хора, повече, отколкото би могъл да си представи. Отправи се нататък с намерение да се смеси с хората от Земята и да ми каже кой е и откъде е дошъл, да ги разпита за техния живот и дали познават неговия прапрапрадядо Хари Лолър, или може би неговия баща, или дядо му. Но макар да вървеше и вървеше, градът все не се приближаваше. Крачеше часове, вървеше дни, седмици. А градът бе все там, сякаш непрестанно се отдалечаваше, и когато най-сетне се събуди, бе целият потен и схванат, и се чувстваше, сякаш въобще не е мигнал.