Колието на кралицата

Затова Мария-Антоанета счете въздишката на Филип за някакво откровение на брата към сестрата. Тя се усмихна на брата и приласка сестрата с най-мил поглед: тя не бе напълно прозряла, но и не се бе излъгала и с това невинно кокетираше, в което никой не съзираше престъпление. Кралицата си оставаше жена, тя се гордееше, че е обичана. Някои души ламтят за симпатиите на всички, които ги обкръжават, но това не са най-малко благородните души на света. Уви! Ще настъпи момент, бедна кралице, когато същата тази усмивка към хората, които те обичат и за която те упрекват, ти напразно ще отправяш към тях, но те няма да те обичат повече.

Граф Д’Артоа приближи до Филип, докато кралицата се съветваше с Андре за един тоалет за лов.

— Сериозно, велик генерал ли е този господин Дьо Вашингтон? — попита граф Д’Артоа.

— Велик човек, да, монсеньор.

— А какво впечатление правеха там французите?

— Добро, колкото англичаните — лошо.

— Приемам. Вие сте привърженик на новите идеи, скъпи ми господин Дьо Таверне, но добре ли обмислихте едно нещо?

— Кое, монсеньор? Ще ви призная, че там, на тревата в полето, в саваните покрай бреговете на големите езера, често имах време да мисля за много неща.

— За това например, че воювайки там, вие не правехте това нито за индианците, нито за англичаните.

— И за кого тогава, монсеньор?

— За себе си.

— Ах, монсеньор, няма да ви противореча, много е възможно да е така.

— Вие признавате…

— Признавам злочестия контраудар на едно събитие, което спаси монархията.

— Да, но един контраудар може да бъде смъртоносен за онези, които се спасиха от примитивната катастрофа.

— Уви, монсеньор!

— Ето защо аз не намирам, че са толкова благополучни победите на господин Вашингтон и на маркиз Дьо Лафайет, както се претендира. Това е егоизъм, съгласен съм, но простете ми, този егоизъм не е само мой.

— Ах, монсеньор!

— А знаете ли защо ще ви помогна с всички сили?

— Монсеньор, каквито и да са съображенията, аз ще бъда безкрайно благодарен на Ваше кралско височество.

— Работата е там, скъпи ми господин Дьо Таверне, че вие не сте от онези, които мълвата е прославяла по кръстопътища, вие доблестно изпълнявахте службата си, но не сте били непрекъснато превъзнасян. Не сте известен в Париж, затова ви обичам, само да не… ах. Боже мой! Господин Дьо Таверне… да не… аз съм егоист, видите ли.

След тези думи принцът целуна ръката на кралицата засмян, поздрави Андре приветливо и много почтително, както нямаше навик да се отнася към жените, после вратата се отвори и той изчезна.

Кралицата прекъсна почти внезапно разговора, който водеше с Андре, и се обърна към Филип:

— Срещнахте ли се с баща си, господине?

— Да, госпожо, преди да дойда тук. Намерих го в преддверието, сестра ми го беше предупредила.

— А защо не отидохте да видите първо баща си?

— Бях изпратил прислужника и малкото си багаж при него, госпожо, но господин Дьо Таверне върна момчето с нареждане да се явя първо при краля или при Ваше величество.