Дуел

Дали ще бъде убит утре сутринта, или ще му се надсмеят, тоест ще му оставят този живот, той все едно е загинал. Дали ще се самоубие от отчаяние и срам тази опозорена жена, или ще влачи жалкото си съществуване, тя все едно е загинала…

Така мислеше Лаевски, седнал на масата късно вечерта, и все така продължаваше да потрива ръце. Изведнъж прозорецът се разтвори и изтрака, в стаята нахлу силен вятър и листата на масата се разхвърчаха. Лаевски затвори прозореца и се наведе, за да събере листата от пода. Той усещаше в тялото си нещо ново, някаква скованост, която по-рано я нямаше, и не можеше да познае движенията си; ходеше неуверено с разперени лакти и присвиваше рамене, а седнеше ли на масата, отново почваше да потрива ръце. Тялото му загуби гъвкавостта си.

Преди да умреш, трябва да пишеш на близките си. Лаевски помнеше това. Той взе перодръжката и написа с трепереща ръка:

„Майчице!“

Искаше да пише на майка си и да я помоли в името на милосърдния Бог, в когото тя вярваше, да приюти и да съгрее с ласка нещастната, опозорена от него жена, самотна, бедна и слаба, да забрави и да прости всичко, всичко, всичко и чрез своята жертва поне отчасти да изкупи страшния грях на сина си; но той си спомни как майка му — пълна, тромава старица с дантелено боне, излиза сутрин от къщата в градината, а след нея върви някоя от храненичките й с домашното кученце в ръце, как майка му крещи със заповеднически глас на градинаря и на прислугата и колко надуто и надменно е лицето й — спомни си това и задраска написаната дума.

Блесна мълния едновременно в трите прозореца и веднага след нея се разнесе оглушителен тътнещ гръм, отначало глух, а сетне все по-усилващ се, и тресна с такава сила, че стъклата на прозорците задрънчаха. Лаевски стана, приближи се до прозореца и долепи чело до стъклото. Навън се бе разразила силна, красива буря. На хоризонта като бели ленти между облаците и морето непрекъснато се стрелкаха мълнии и осветяваха надалеч високите черни вълни. И отдясно, и отляво, както вероятно и над покрива, просветваха мълнии.

— Буря! — прошепна Лаевски; той изпитваше желание да се моли на някого или на нещо, та макар и на мълнията или на облаците. — Милата ми буря!

Спомни си как като дете по време на буря изтичваше гологлав в градината, а след него припкаха две русокоси и синеоки момиченца и дъждът ги мокреше; те се кискаха от възторг, но когато изтрещяваше гръмотевица, доверчиво се притискаха до момченцето, а то се кръстеше и изговаряше бързо-бързо: „Боже, Боже, Боже…“ О, къде изчезнахте, в кое море потънахте, зачатъци на прекрасния чист живот? Той вече не се плаши от бурята и не обича природата, не чувства Бога в себе си, всички доверчиви момиченца, които е познавал някога, са погубени вече от него и неговите връстници, в родната си градина не е посадил през целия си живот ни едно дръвче и не е отгледал ни една тревичка, а живеейки сред живите, не е спасил дори муха, а само е разрушавал, погубвал и лъгал, лъгал…