Умирай само в краен случай
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #7
- Год: 1979
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Умирай само в краен случай». Краткое содержание книги:
— А ако тя не заспи? — запитвам също тъй тихо.
— Ще заспи.
И толкова.
Линда, изпроводена от кавалера, се прибира няколко минути по-късно без видими признаци на оживление. За сметка на туй, особено след десерта, признаците на омърлушеност нарастват. Не знам точно в кое от ястията или питиетата са й пробутали сънотворното, обаче то е изглежда от тия, дето действуват бавно, но сигурно. Дамата започва все по-често да се прозява, додето чувам отдавна очакваното:
— Мисля, че е време да спим.
— Както желаете — отвръщам с една съвсем непривична за мене отстъпчивост.
Малко по-късно най-сетне сме в хотелската стая. Най-сетне, да. Както е прието да се казва, за първата брачна нощ.
— Не смятате ли все пак, че е по-възпитано да се прехвърлите на дивана? — пита Линда, като сваля жакетчето си.
— Съвсем не. Възпитанието изисква, напротив, съпругът да се намира до съпругата — позволявам си да възразя.
— Вие знаете много добре, че нашият брак е въображаем — напомня жената, като издърпва нощницата си изпод възглавницата.
— Да, но това не значи и сънят ми да бъде въображаем.
Тя се кани, изглежда, да отговори, а може би и да отиде до банята, обаче не намира сили нито за едното, нито за другото, а се отпуска на леглото, ляга уж само така, за малко, на едната страна и миг по-късно потъва в здрав освежителен сън.
Изпушвам за всеки случай една цигара, като се разхождам из стаята и на два-три пъти вдигам по-силен шум от необходимото, колкото да проверя реакциите на спящата. Никакви реакции.
Загасям лампата и излизам на балкона. Между него и съседния отляво има преграда от армирано стъкло, обаче не е нужно да си акробат, за да преодолееш препятствието с обходна маневра върху перваза. Поглеждам надолу и като установявам, че няма кой да следи за поведението ми в тоя час, извършвам маневрата.
В съседната стая, както съм и очаквал, намирам Борислав.
— Дали няма да разбере, че сме я упоили — питам след обичайните поздрави и потупвания по гърба.
— Нищо няма да разбере — успокоява ме приятелят ми. — Това не са ония някогашните сънотворни, дето на другия ден си като пиян.
— Е, какво? Ти май че още не пушиш? — запитвам, като установявам, че пепелникът на масата е чист.
— Абе… само когато ме почерпят — измърморва Борислав. — Надявам се, че не си забравил цигарите оттатък.
Запушваме прочее и тутакси минаваме към дневния ред. Разказвам накъсо докъде съм стигнал в проучванията и каква е мисията ми тук.
— Тежка е твоята, Емиле — произнася приятелят ми. — Но какво да се прави, когато аз се провалих…
— Остави това — отвръщам. — Дали ще си ти или ще съм аз…
— Все пак тоя път беше мой ред да мина през стъргата.
Той е явно съкрушен, че е прехвърлил на мене неприятната мисия да минавам през стъргата и не се съмнявам, че е готов тутакси да ме отмени, но в нашия занаят тия неща не стават нито по ред, нито по желание.
— Остави това — повтарям. — Дай да обмислим предстоящето.
— Ти какво предлагаш?
— Предлагам да не я приспиваме всяка вечер.
— Не вярвам да се наложи да повтаряме номера. Ще ти пратим на плажа Боян.
— Боян вече се яви в ресторанта.
— Само за миг, додето тя танцуваше.
— Няма значение, не бива да рискуваме.
— Можем да ти пратим лейтенанта.
— Това ще е отлично. Лейтенантът е момче на място. Утре ще пусна картичките. Значи, нека се яви още в други ден.
— Чрез него ще получиш инструкциите на генерала — уточнява Борислав.
После се пресяга за кутията „Кент“ и добавя:
— А сега сядай, братко, и пиши!
Това най го мразя: да пиша. Обаче няма как. Нашият занаят не минава без писмена работа. Пиша, прочее, чак додето ръката ми съвсем изтръпва, после събирам листата и ги поставям в плика.
— И какво, според тебе? — пита Борислав, като прибира плика. — Това само контрабандна история ли е?
— Откъде да знам? Засега се очертава само като контрабандна, обаче не е изключено да излезе и друго.
— Да, но какво?
— Откъде да знам.
Побъбряме още малко на тая тема, додето забелязвам, че небето навън е започнало да светлее. Значи, наистина много съм писал. Или дотам съм се отучил, че съм почнал да я върша съвсем бавно тая писмена работа.
— Е, хайде — казвам. — Боя се, че скоро няма да се видим, Бориславе.
— Важното е да се видим, пък скоро или не… Отваряй си очите, Емиле…
Той се готви да добави още нещо, но вероятно съобразява, че то е тъй излишно, както и това „отваряй си очите“, затуй произнася само:
— Докладът ти още утре заран ще бъде на бюрото на генерала.
Заварвам Линда да спи все тъй непробудно. Да спи, свила се от студ, понеже е свалила жакетчето, а не е използувала завивката и няма начин да я използува, както е легнала отгоре й.