Денят не си личи по заранта
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #8
- Год: 1981
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Денят не си личи по заранта». Краткое содержание книги:
И тъй, щом трябваше да мъкна паспорта със себе си, какво значение дали ще го нося в джоба, или в ръчна чантичка. Ръчната чантичка дори изглежда по-невинна: в нея никога не се държат особени ценности, след като се подмята насам-натам и може да бъде забравена тук или там. Вечното правило: това, което е най-наяве, най-малко бие на очи и най-малко буди подозрения.
Прочее ето ме в лекия джинсов костюм, с небрежно провесената на ръката ми черна чантичка — един почти млад хаймана, прехвърлил четирийсетте и с вече сивеещи коси.
Ресторантът или, ако щете, кафенето „Дионисус“ представлява, кой знае защо, част от ансамбъла на музея за римско изкуство, приютен в полите на легендарната катедрала. Едно щастливо хрумване на архитекта, понеже хората, след като с часове са обикаляли сред студените антични мрамори, изпитват нужда от нещо съгряващо и понеже такива като Мод и мене могат да ходят в ресторанта с приятното самочувствие, че всъщност посещават музей.
Заведението е оформено модерно и строго като обширен паралелепипед от стъкло и алуминий, през чиито витрини се разкрива цялата околност, включително и фасадата на нашия хотел. Настанявам се до една от витрините и тъй като времето е никакво — нито заран, нито обед, а ресторантът е почти празен, скучаещата сервитьорка тутакси ми донася поръчаното кафе.
Да, фасадата на хотела се вижда отлично, включително и прозорецът на моята стая — третият отляво на втория етаж, — а понеже завесите са вдигнати, мога да различа и нещо от вътрешността на стаята и по-точно едно движещо се насам-натам едро синьо петно. Синьо, също като работна престилка, само че престилките на чистачките са бели, за разлика от тоалета на скъпата Мод. И това се наричало доверие. Добре, че навреме преодолях лекомисления порив да скрия паспорта в хотела.
Дамата се появява в „Дионисус“ четвърт час по-късно, лъчезарна в бледосиния си тоалет, приветлива и невинна. Просто да я разцелуваш.
— Предполагам, че докато чакате обеда, няма да се откажете от една втора закуска — подхвърлям, когато Мод се разполага насреща ми.
— Не ме изкушавайте, Албер. Напълнях с три килограма, откакто съм с вас.
— Нима когато не сте с мене, се изтезавате с режим?
— Не, но правя упражнения.
И за да не си въобразя бог знае какво, пояснява:
— Съвсем бегли упражнения.
— Изправяте се на пръсти, като издавате напред могъщия си бюст…
— Не се занимавам с подобни глупости. Имам у дома едно приспособление с педали. Все едно че карам колело на място.
— „У дома“? Къде „у дома“? В Америка или тук?
— И там, и тук. Нали ви казах, че работя в търговията. Тъй че налага се да пътувам…
Сервитьорката прекъсва разговора ни, колкото за да узнае, че Мод не желае нищо освен един голям сладолед с каймак.
— Какви са проектите ви за днешния ден? — запитва дамата, след като си разчиства сметките със сладоледа.
— За шеги ли сте настроена? — питам на свой ред.
— Вярно, днес е неделя — сеща се тя. — Неделята дори според библията е ден за бездействие.
— В нашия календар напоследък няма нищо освен недели.
— В такъв случай, какво ще кажете за един обяд в „Лавалиер“ с Дейзи и Ерлих?
— Тия работи вие ги решавате.
— Знаете, че аз нищо не решавам. Изобщо не си изливайте върху мене лошото настроение.
Има право жената. И с цел да си подобря настроението, аз си казвам, че все едно, подир три дни тази тягостна история с обедите, вечерите и безцелното разтакаване най-сетне ще приключи.
— Всъщност какво представлява Дейзи? — питам, колкото да се намирам на приказка.
— Това вие ще определите.
— Секретарка… машинописка… нещо от този род — опитвам се да налучкам.
— Именно.
— И къде работи?
— Какво значение.
— Вероятно, при Сеймур.
— Вие излишно често споменавате това име, Албер.