Куклата на съдбата
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Николаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Куклата на съдбата». Краткое содержание книги:
„Гласовете“ на Смит отвеждат малката експедиция на непозната планета…
Някой е бил тук, преди колко ли време? Някой, който е построил града, положил е пътищата и е посадил дърветата. Но сега градът стоеше тих и изоставен, а пътят бе разрушен. Чудех се какво ли значи това. Колко много време и енергия бе вложено в тази планета. А после онези, които ги бяха вложили, са я напуснали, като са взели мерки всеки, който кацне на планетата, никога да не я напусне. Ако не кацне покрай града, корабът без съмнение би бил в безопасност и би могъл да излети отново. Но всеки кораб, който се приближава към планетата, почти сигурно не би кацнал другаде, защото ще е примамен от сигналите, разпростиращи се далече в космоса.
От време на време покрай пътеката все още се появяваха каменните къщи-кошери, разположени върху хълмовете. Когато го разгледахме, не открихме нищо. Нямаше смет, нямаше нещо изоставено. Очевидно изобщо не са били използвани като постоянни жилища. Просто са били място, където се е отсядало за една-две нощи. Ние лагерувахме на открито. Никога не използвахме тях. Въпреки цялата им простота в тях имаше нещо притеснително.
Докато пътувахме, възприехме някои полезни навици. Тък яздеше през повечето време. Беше прекалено непохватен и прекалено отпуснат, за да ходи. Сара и аз се редувахме в ездата. Бух продължаваше да върви наоколо, най-често отзад, откъдето спешаваше хобитата. Не бяхме се уговаряли за тази подредба, тя просто си дойде от само себе си. Хобитата продължаваха да са мрачни и след време дори престанахме да ги заговаряме. Тък и аз се търпяхме. Не се харесвахме повече, но някак се понасяхме. Той все още носеше смешната си кукла, като я притискаше до гърдите си. Ден след ден се отдръпваше все повече от нас, затваряше се в себе си. След вечеря оставаше сам, не разговаряше и не забелязваше нищо.
Изминавахме големи разстояния, но не стигахме до никъде. Навлизахме по-навътре и по-навътре в непознатата земя, която за момента не беше враждебна, но можеше и да стане всеки миг.
Късно един следобед стигнахме до пуст участък, а след като навлязохме, осъзнахме, че той е от наистина неприятните и беше по-дълъг отколкото изглеждаше в началото. Така че спряхме веднага щом стигнахме сравнително равно място, въпреки че ни оставаха още час-два светлина.
Свалихме багажа от хобитата и те отидоха настрани, както често правеха, като че ли използваха случая да се отделят от нас поне за малко. В това нямаше нищо опасно. Бух винаги отиваше заедно с тях и винаги ги връщаше. По време на похода ни той бе поел ролята на овчарско куче и с него бяхме по-спокойни и за хобитата.
Запалихме огъня и Сара започна да приготвя ядене, а ние с Тък отидохме да съберем още малко дърва.
Връщахме се, всеки с по един наръч в ръце, когато чухме уплашените писъци на хобитата и дрънченето на кънките им, докато бягаха. Пуснахме дървата и бързо се отправихме към лагера, а когато ги видяхме, хобитата вече излизаха от едно тясно дере. Тичаха бързо, без да намалят ход и за минутка, задминаха лагера, като разбутаха горящия огън и извадените от Сара съдове, а самата Сара бягаше с всички сили, за да се махне от пътя им.
Дори не се поколебаха, когато стигнаха лагера, а се обърнаха надясно и поеха по пътеката. Зад тях се движеше Бух. Той тичаше близо до земята, както единствено можеше, и също постигаше добра скорост. Приличаше само на тъмна ивица по петите на хобитата. Когато достигна лагера, Бух се извъртя и застана странично. Опрян на миниатюрните си крачка там, той заблестя — както вече бе правил в града при внезапното нападение на хобитата. Синьото сияние го обгърна, а светът наоколо подскочи странно. По пътеката хобитата полетяха и се преобърнаха във въздуха. Паднаха обаче отново на кънките си и пак се втурнаха. Бух заблестя още веднъж тъкмо когато достигнаха върха на хълма над лагера. Този път те изчезнаха — отскочиха, преметнаха се и бяха издухани зад хълма от нещо, което Бух им правеше.
Аз се разругах като ненормален, затичах се по хълма, но когато достигнах върха, хобитата вече бяха далече и явно нямаше как да бъдат спрени. Бързо се измъкваха и явно се бяха понесли към града.
Продължих да ги гледам, докато очертанията им започнаха да изчезват, после се спуснах по хълма към лагера.
Лагерният огън беше разбутан — навсякъде се търкаляха овъглени и пушещи съчки, а два от тиганите бяха смачкани от хобитата. Сара бе коленичила край Бух, който лежеше странично, призрак на предишния си облик. И това не е празна метафора — беше призрак на предишния си облик. Във вида му имаше нещо мъгляво, почти нематериално, като че ли се бе опитал да отиде някъде и сега се намираше по средата между този свят и някой друг.
Изтичах и се спуснах на колене до него. Протегнах ръка, за да го вдигна, и се зачудих дали има нещо, което да вдигна. Бих се заклел, че нямаше, но — колкото и да е странно — вдигнах нещо. Беше много лек, поне на половината от нормалното си тегло. Притиснах го до себе си.