Поулгара — магьосницата
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Поулгара — магьосницата». Краткое содержание книги:
— А, ето Ви и Вас, лейди Поулгара. — Беше моят рус и изключително възпитан барон Кеймиън. Носеше оловносив кадифен жакет и сякаш беше още по-красив отпреди. — Така се радвам да Ви видя отново, Поулгара — продължи той с дълбок изящен поклон. — Явно идвате да навестите местата на предишните си завоевания.
— Не е точно така, скъпи бароне — отвърнах усмихнато. — Как сте?
— Неутешим поради вашето заминаване, милейди.
— Не можеш ли поне веднъж да си сериозен, Кеймиън?
Той остави това да мине покрай ушите му.
— Какво сте направили с бедния Тайгун? — попита. — Никога преди не съм го виждал в такова състояние.
Свих рамене.
— Той се преструва на най-свирепия воин, но всъщност малкото му тумбаче е много чувствително.
Кеймиън се разсмя. После изражението му изведнъж стана замислено.
— Защо не се поразходим, милейди? — предложи той. — Има някои неща, които бих искал да споделя с Вас.
— Разбира се, бароне.
Двамата напуснахме стаята и се заразхождахме, хванати под ръка, по просторния коридор, който опасваше Цитаделата откъм градината. От време на време спирахме, за да се порадваме на розите.
— Не зная дали сте чули, Поулгара — започна Кеймиън, — но аз съм сгоден.
— Моите поздравления, Кеймиън — казах аз, но признавам, че почувствах лека болка. Харесвах Кеймиън и при други обстоятелства чувствата ми щяха да стигнат много по-далеч.
— Тя е много хубаво момиче и, кой знае защо, ме обожава.
— Ти си много очарователен мъж.
— Това е по-скоро поза, скъпа госпожице — призна той. — Под тази маска се крие стеснителен и неловък юноша. Съзряването е толкова изморителна работа, забелязали ли сте го вече?
Аз се разсмях.
— Не можеш и да си представиш колко изморително е то за мен, Кеймиън.
Той въздъхна и аз почувствах, че това не беше престорено.
— Аз, разбира се, съм много горд с бъдещата си жена — продължи, — но честта ме заставя да призная, че е достатъчна само една Ваша дума, за да разваля годежа.
Нежно докоснах ръката му.
— Знаеш, че никога няма да кажа тази дума, Кеймиън. На мен ми предстои още много.
— Така и предполагах — призна той. — Целта на този разговор по-скоро беше да Ви запазя за своя приятелка. Давам си сметка, че приятелството между мъж и жена е неестествено, а може би и неморално, но ние двамата с Вас не сме обикновени хора, нали?
— Да, така е.
— Дългът понякога може да е жесток, нали, Поулгара? И двамата с Вас сме оковани във веригите на Съдбата. Вие трябва да служите на баща си, а Желязната хватка иска да бъда един от неговите съветници. И двамата сме обвързани с държавни дела. Проблемът е, че става дума за две различни държави. Въпреки това обаче все още държа на Вашето приятелство.
— Ти си мой приятел, Кеймиън, независимо дали ти харесва или не. Може и да съжаляваш за това някой ден, но ти го предложи пръв.
— Никога няма да съжалявам, Поул.
След тези думи го целунах и всичките „може би“ изчезнаха в миг от мислите ми.
След това вече никога не повдигнахме този въпрос. Кеймиън тъжно ме изпроводи до моите покои, целуна ми ръка ми и се върна обратно.
Не намерих за необходимо да споменавам пред Белдаран за тази случка.
По мое предложение татко извика Рива, Анрак и Алгар в една от кулите на Цитаделата за „съвещание“ през последните дни от бременността на Белдаран. Тогава не е най-подходящото време мъже да ти се пречкат в краката.
Раждането мина леко или поне така ми каза Арел. Това обаче беше първият път, когато присъствах на подобно нещо, и то ми се видя ужасяващо. Все пак Белдаран беше моя сестра.
Всичко протече както трябва и след като с Арел изкъпахме момченцето, аз го отнесох на Рива. Ще повярвате ли, че този „могъщ крал“ се страхуваше от бебето?
Мъже!
Бебето Даран имаше странен бял белег върху дланта на дясната си ръка и това малко разтревожи Рива. Татко обаче ни беше обяснил какво означава това петно.
Церемонията за представянето на наследника на Желязната хватка пред Сферата на следващата сутрин ме покърти от дън душа. Бях обзета от странно чувство щом престолонаследникът, когото държах, протегна ръце към Сферата и двамата бяхме окъпани в онова неземно синьо сияние. Сферата поздравяваше мен и Даран и аз долових повей от нейната неземна същност. Сферата и нейната противоположност Сардион бяха в центъра на съзиданието. Преди да са били „случайно“ разделени, са представлявали физическият образ на Волята на Вселената. Аз бях част от Волята, а след като съзнанието ми беше свързано с това на моята майка, значи и тя беше включена.