Еретиците на Дюна [Heretics of Dune - bg]

Страхът сякаш я сграбчи изведнъж. Придърпа завивката на леглото плътно до брадичката си, наблюдавайки внимателно съсредоточените лица около себе си. Отново ли щяха да я изоставят сама в пустинята? Беше спала със съня на човек, достигнал границата на пълното изтощение, в най-мекото легло и най-чистото бельо, които бе виждала през своите осем години; но знаеше, че всяко деяние на жреците може да има двояко значение. На тях не биваше да се вярва!

— Добре ли поспа?

Въпроса зададе жрицата, която заговори първа. Беше възрастна жена със сива коса, а лицето ѝ бе оградено от рамката на бяла качулка с тъмночервена украса. Старческите очи изглеждаха насълзени, но живи. С бледосиня отсянка. Носът ѝ беше къс, с обърнат нагоре край над тясна уста и стърчаща напред брадичка.

— Ще разговаряш ли с нас? — продължи да упорства жената. — Аз съм Каниа и ти прислужвам през нощта. Спомняш ли си? Помогнах ти, когато лягаше.

Гласът ѝ вдъхваше доверие, поне досегашното му звучене. Шийена седна в леглото и огледа по-внимателно хората около себе си. Бяха уплашени! Носът на пустинно дете можеше веднага да долови мириса на издайническите феромони. Заключението бе просто и недвусмислено: тази миризма е равнозначна на страх.

— Мислехте, че ще успеете да ми сторите зло — каза тя. — Защо го направихте? Заобиколилите я си размениха смаяни и ужасени погледи.

Страхът на Шийена се стопи. Успяла бе да долови новата подредба на нещата, а и вчерашното изпитание в пустинята водеше до промени. Спомни си с какво усърдие ѝ бе помагала възрастната Каниа… Предишната вечер тя почти раболепничеше. След време момичето щеше да разбере, че у човек с вече взето решение да умре постепенно се създава и развива ново емоционално равновесие. Страховете ставаха временни, дори мимолетни. Новото състояние се оказа занимателно за Шийена.

Каниа отговори с треперещ глас:

— Истина е, Дете на Бога, че никой не искаше да ти бъде сторено зло.

Момичето изпъна завивката на леглото в скута си и рече:

— Казвам се Шийена. — Така повеляваше пустинната вежливост, защото Каниа бе вече изрекла името си. — Кои са останалите?

— Ще бъдат отпратени, ако не желаеш да останат при теб… Шийена — Каниа посочи към червендалеста жена вляво от себе си, чиято роба беше също като нейната: — Всички с изключение на Алхоза, разбира се. Тя е дневната ти прислужница.

Алхоза направи реверанс при представянето. Шийена огледа подпухналото ѝ лице с груби черти, свидетелстващо за прекомерна употреба на вода и обрамчено с ореола на бухнала руса коса. После, пренасочвайки рязко вниманието си, се съсредоточи върху мъжете в групата. Те я наблюдаваха внимателно изпод ниско спуснати клепачи, няколко погледа ѝ се сториха подозрително несигурни. И тук мирисът на страх беше силен.

Жреци!

— Изведете ги — Шийена махна с ръка към тях. — Те са харам!4

Думата беше в известен смисъл неприлична, дори вулгарна, тъй като с нея се отбелязваше възможно най-долното човешко падение в лапите на злото.