Загадката на Уайвърн
- Автор: Ле Фаню Джозеф Шеридан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загадката на Уайвърн». Краткое содержание книги:
Известен в Дъблин от 19-и век като „Принц на мрака“ заради странните си нощни навици, Льо Фану е очарован от окултното. Неговите произведения черпят от готическите традиции, ирландския фолклор и дори от обществения и политическия живот на неговите англо-ирландски съвременници. Въпреки че понякога съдържат в себе си неописуеми ужаси, тези истории се съсредоточават главно върху изживяванията на преследваните мъже и жени, а не толкова върху техните посетители.
Красива девойка се омъжва за наследника на местно имение, но това, което изглежда като щастлив край, е само началото на напрегнат трилър. Зловещи намеци за свръхестественото пронизват този класически роман на ужасите от 1869 г., чието действие се развива в обитавано от духове имение, където млада невеста е застрашена не само от семейните тайни, но и от злонамерените машинации край себе си.
— Не знаеш ли, че няма? — отговори Чарлс.
— Вече знам, ама тя плямпа какво ли не.
— Хари, мисля, че ако ти наистина смяташе, че аз и тя сме женени, въпросът е твърде важен, за да го подметнеш просто ей така, нали? — попита Чарлс.
— Как така е важен? — попита Хари.
— Как ли, скъпи ми Хари? Не може да говориш сериозно. Нали не си забравил, че от това зависи кой ще наследи Уайвърн? — възкликна Чарлс.
— Боже! Уайвърн, разбира се! Господи, човече, изобщо не ми хрумна за Уайвърн! Ама че бъркотия! Ние от рода Феърфийлд като цяло сме дълголетници и понякога се женим доста късно. Ще живееш поне още четирийсет години. Боже, Чарли, трябва да мислиш за нещо по-вероятно, ако искаш хората да ти повярват. Няма да се хвана на това, няма — отсече той и се засмя.
— И аз така смятам и се надявам, защото както знаеш, ти писах за онова, което очакваме да се случи. Горката Алис е толкова щастлива. А ако се роди наследник, той ще е поредният господар на Уайвърн от рода Феърфийлд, така че не бих искал и сянка на съмнение да пада върху него, Хари. Радвам се, задето ми каза, че претенцията на тази проклета жена за брак с мен са лъжа.
— Е, ти си знаеш най-добре — каза Хари. — Много ще ми бъде мъчно за Алис, горкичката, ако изобщо се стигне до някакви неприятности.
Той погледна през прозореца към клоните на групите дървета, които меко улавяха слънчевата светлина, с поредното си състрадателно изражение.
— Неведнъж си казвал, при това не само днес, че знаеш не по-зле от мен, че в разказа на онази жена няма нищо вярно.
— Не идва ли някой? — попита Хари и се извърна към вратата.
— Не, никой — увери го Чарлс след кратко мълчание. — Наистина си го казвал, Хари, така е.
— Е, щом съм го казвал, така да бъде, обаче не си спомням — каза Хари. — Освен това съм сигурен, че допускаш грешка.
— Грешка ли? Какво искаш да кажеш? — попита Чарлс.
— Искам да кажа, че независимо дали имаш брак, или нямаш, не съм искал да кажа онова, което предполагаш. Не знам нищичко по въпроса, независимо какво си мислиш — упорито каза Хари.
— Знаеш всичко, което знам и аз, всичко съм ти казал — отвърна Чарлс Феърфийлд.
— И какво от това? Откъде аз или ти ще знаем дали това е истински брак? А и нито ти, нито някой друг може да се опре на думите ми, понеже не съм се прославил като специалист, който да разяснява закона, в случай че съдията среща затруднения — ядоса се Хари.
— Надявам се, че вярваш на фактите, които ти изложих? — строго попита Чарлс.
— Сигурен съм, че си искал да ми кажеш истината, а извън това не вярвам на нищо друго освен на онова, което самият аз съм казал. Повече нищо няма да кажа — заяви Хари, пъхна ръце в джобовете си и намусено погледна Чарлс с леко отворена уста.
Чарлс изглеждаше адски ядосан.
— Много добре знаеш, Хари, поне петдесет пъти си ми казвал, че в онази история няма нищо и че самата жена мисли същото — каза той най-накрая, след като се овладя.
— Това никога не съм твърдял, мамицата му — отсече Хари, който вече бе застанал с гръб към капаците на прозорците и бе пъхнал ръце в джобовете си. Докато говореше, преметна мускулестия си крак връз другия и с ъгълчето на окото си продължи да гледа нацупено към брат си.
Със същата ругатня брат му го обвини, че лъже.
Последва пауза, както когато линийката от барут до мината се е възпламенила и хората се питат дали ще избухне и самата мина. Листата шумоляха и мухите бръмчаха весело навън, сякаш в тези секунди не се случваше нищо особено, а голямата отмаляла пчела, която цяла сутрин обикаляше стъклото на прозореца и непрекъснато се плъзгаше надолу, продължи мъчителното си упражнение, сякаш в периметър от една миля около Каруел Грейндж не се случваше нищо интересно.
Хари бе здраво стъпил и с двата си крака в този вълшебен свят, свита в юмрук, едната му ръка се бе преместила от джоба върху бедрото, а от очите му струеше познатата ярост на мъжете от рода Феърфийлд.
Беше въпрос едва ли не на ези и тура, както би каза Хари, дали в този момент щеше да се разрази битка между двама Феърфийлд — кратка, остра и решаваща.
— Не обичам прибързаните приказки на гореща глава, няма смисъл братя да си посягат, хайде да се успокоим. Сигурно аз съм единственият приятел, който ти е останал, така че едва ли ще искаш да се скараме. Аз нищо не печеля — няма благодарност, само губя време и по-скоро си търся бой, отколкото да печеля пари — каза Хари след доста продължителна пауза.