7 дни и 7 нощи
- Автор: Уакс Уенди
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Божилчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «7 дни и 7 нощи». Краткое содержание книги:
Ами Мат? Дали това не бе стандартната му реакция в близост до достъпен член на противоположния пол? Или удобно средство, за да я злепостави пред публиката й? Докъде би стигнал, за да я отстрани като съперник?
Когато Оливия възвърна гласа си, тя запази неутрален и преднамерено неангажиращ тон. Струваше й големи усилия, но успя.
— Не бих пропуснала спагетите ти за нищо на света.
След като се отдалечи от него, тя взе чиниите.
— Защо не донесеш салатата? Също и останалото вино. Мисля, че се нуждая от питие.
Без да каже и дума, Мат я последва на масата. Когато седна, той вдигна чаша и я чукна в нейната.
— За надмощието на разума.
Тя наклони глава в съгласие и потисна чувството на леко разочарование. После хапна от спагетите и започна да дъвче колкото се може по-спокойно, опитвайки се да се наслади на идеалното съчетание на вкусове върху езика си.
Едва когато почувства, че се владее напълно, тя си позволи да срещне погледа му.
— Кажи ми как започна да готвиш, Мат.
За миг си помисли, че той няма да я остави да води разговора, но накрая ъгълчетата на устните му потрепнаха и той каза:
— Отчаяние. Глад. Обичайните неща, които те принуждават да влезеш в кухнята. Понякога човек трябва просто да се научи сам да се грижи за себе си.
— Слабо би било да се нарече грижа.
— Благодаря.
— Майка ти добре ли готвеше?
Усмивката му изчезна и тялото му се скова.
— Някога.
Оливия разбра, че темата не му е приятна, но в работата й това обикновено беше знак, че трябва да продължи.
— Но…
— Но когато бях на тринайсет, преживяхме семейна криза и тя спря.
— Да готви?
— Всичко.
Оливия забеляза сянка на съжаление заради откровеността му. Вдигна вилицата си и започна да се храни, като го наблюдаваше през масата. Странно, че бе смятала, че е влюбена в него и все пак го познаваше толкова слабо.
— Каква точно криза я накара да престане да готви?
Мат спря да яде и Оливия си помисли, че ако можеше да се махне, той веднага щеше да си намери извинение, за да си тръгне. Той остави вилицата на ръба на чинията и я погледна.
— Почина член от семейството.
Погледът му я предупреждаваше да не любопитства повече.
— Кой почина, Мат?
— Тази вечер не ми трябва двестадоларовата ти терапия, Оливия. Защо просто не измиеш чиниите и не ме оставиш на мира?
— Не, докато не ми кажеш кой е починал.
Той се облегна на стола си и скръсти ръце. Нямаше нужда от дипломиран психолог, за да се разчете езикът на тялото му. Все пак Оливия не съжаляваше за образованието си.
— Кой почина, Мат?
Той протегна ръка и взе чашата с вино. След няколко големи глътки я остави и погледна Оливия в очите.
— Брат ми. Адам.
— По-малък или по-голям беше от теб?
— Бяхме близнаци.
— О, Мат. — Прониза я жалост към момчето, което бе загубило всичко на такава крехка възраст, но се стегна, за да продължи разговора, като внимаваше да говори с професионален тон. — Кажи ми как се случи.
Мат прокара пръсти през косата си в знак на раздразнение — жест, който вече й беше познат.
— Случи се толкова отдавна, Оливия. Не виждам смисъл да го обсъждаме сега.
Тя се запита дали изобщо някога е виждал смисъл в това и се надяваше, че някой възрастен е бил достатъчно разумен, че да го накара да сподели болката си, когато раните са били все още незаздравели.
— Не е необходимо да има бог знае какъв смисъл. Защо просто не ми кажеш какво се случи?
Гласът му стана по-тих и тя се наведе, за да чуе думите му.
— Плувахме в езерото близо до къщата и той си удари главата в един голям камък.
Изглежда, очакваше тя да каже нещо, но Оливия само си седеше тихо и го чакаше да продължи.
— Никой не разбра какво е станало до момента, в който вече бе твърде късно. Мислех си, че просто лудува във водата.
— А родителите ти…
— Обвиняваха се. Загубиха желание за живот. Не знам, но като че ли вече не изпитваха никакъв интерес към останалите си живи деца — към мен и сестра ми.
— Ти как приемаше това отношение?
Той замълча, сякаш за първи път се опитваше да си отговори на този въпрос и Оливия потръпна при мисълта за тринайсетгодишното момче, трупащо в себе си толкова болка и объркване.
— Виновен. Уплашен. И вбесен.
— И какво направи?
Мат повдигна отново рамене.
— Какво да направя? Продължих да живея. Чувствах се отвратително, но продължих. А когато със сестра ми ни омръзна да си поръчваме пица всяка вечер, започнахме да се учим да готвим.