Шпионинът на краля
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Шпионинът на краля». Краткое содержание книги:
Несигурният мир между двете държави изглежда обречен, но Едуард не смее да предприеме военни действия, защото френският кралски двор научава по някакъв начин и най-тайните му планове. Очевидно французите са успели да подкупят някой от най-близките съветници на английския крал. За първи път Едуард възлага лично на своя верен служител Хю Корбет отговорна мисия — да открие предателя, и ако се налага, да го унищожи.
Тайната мисия на Корбет е изпълнена с опасности — смъртта го преследва и по суша, и по море — в подземния свят на Париж, а по-късно и в Уелс, провинция подчинена наскоро от Едуард, но пълна с бунтовници и врагове на короната. За първи път Хю Корбет се бори с мрачните подводни течения на политическите интриги в края на тринайсети век. Всеки от заподозрените има какво да крие, убийствата следват едно след друго, а предателят не би се въздържал да отнеме и още един човешки живот, за да остане скрит в сенките.
Навлязоха под извития свод на Лондонския мост. Водата ревеше и се пенеше като в огромен казан. Корбет се уплаши, но лодката се носеше право напред като добре насочена стрела. Внезапно над дърветата изникна Тауър — голямата крепост, построена от Уилям Нормански, сега обградена и защитена със стени, кулички, канавки и ров. Тя беше причината Лондон да е спокоен; освен че съхраняваше кралската съкровищница и архиви, беше известна като място на ужаси, мрак и внезапна смърт. В тъмниците й мъчителите и палачите на краля търсеха истината или я изопачаваха така, че да приляга на интересите им.
Корбет потръпна, когато слезе на кея; спокойната златиста привечер бе помрачена от идването му тук. Премина по подвижния мост и тръгна през поредицата мрачни порти, построени, за да бъде обграден и унищожен всеки нападател. На всеки ъгъл и завой го спираха добре въоръжени млади мъже със сурови погледи, които го претърсваха и внимателно изучаваха заповедите и писмата, които носеше. Един от тях му стана водач; мрачна фигура с ризница, чието лице беше скрито от конусовиден шлем, той поведе Корбет с ръка на меча, а широкото му бойно наметало се развяваше като крилете на гигантски прилеп. Най-после преминаха зад стените, по много от които още имаше скелета, тъй като Едуард беше решил да подсили отбраната на Тауър, и стигнаха до голямото тревисто пространство, което заобикаляше извисяващата се норманска крепост.
Тук, в най-вътрешния двор на Тауър, живееха членовете на гарнизона със семействата си. За по-високопоставените имаше двуетажни дървени къщи, а за работниците — колиби. Освен тях се виждаха множество каменни кухни, ковачници и пристройки. Няколко деца подскачаха около огромните тарани, катапулти и други обсадни машини на двора, чието злокобно, смъртоносно присъствие бе смекчено от детските викове и смях. Водачът на Корбет се отправи към крепостта, тръгна покрай стената и спря до малка странична врата.
Корбет спря, ужас сви сърцето и стомаха му — знаеше, че в тази част на Тауър се намират тъмниците и стаите за разпит. Напрегна се да чуе песента на птиците и далечните викове на децата. Искаше му се да запечата тези звуци в сърцето си, да се вкопчи в тях за утеха. Вратата се затръшна зад него, водачът му взе една от стенните факли, запали я с огниво и подкани Корбет да го последва. Тръгнаха надолу по влажните плесенясали стъпала, в чието подножие имаше просторно помещение. Корбет потръпна, когато видя мангалите, пълни с пепел, дългата окървавена маса, огромните щипци и назъбени железни решетки, които лежаха покрай влажните, покрити със сива слуз стени. Факли проблясваха в мрака и хвърляха сенки, които му заприличаха на душите на убитите и измъчвани тук. Английските закони забраняваха мъченията, но тук, в царството на прокълнатите, нямаше други правила, освен волята на владетеля.
Тръгнаха по посипания с пясък под на един от тунелите, които започваха от това адско преддверие и водеха надолу към основите на крепостта. Тук светлините бяха по-нарядко, горяха само свещи от натопена в лой сърцевина от тръстика. Преминаха покрай няколко малки килии с обковани с желязо врати и малки зарешетени прозорчета. Завиха и срещу тях внезапно изникна дебел тъмничар, облечен в мръсен кожен елек, панталони и престилка, който изскочи като паяк от тъмнината, сякаш ги беше очаквал. Водачът на Корбет му прошепна няколко думи, мъжът трепна и се поклони, а лицето му се разтвори в угодническа усмивка. Той ги заведе до една килия и дълго се мъчи, докато вкарваше опипом голям ключ в ключалката. Вратата се разтвори и Корбет взе факлата от войника.
— Изчакай ме тук — каза той. — Искам да говоря с него насаме.
Когато вратата се тръшна, Корбет вдигна факлата и се огледа. Килията беше малка и тъмна, рогозките по пода се бяха превърнали в мека, влажна каша, миришеше отвратително.
— Какво има, Корбет? Да злорадстваш ли дойде? Писарят вдигна факлата по-високо и видя Уотъртън на едно ниско легло в отсрещния ъгъл. Дрехите му се бяха превърнали в мръсни дрипи и когато го приближи, видя, че небръснатото му лице е покрито с рани; лявото му око беше полузатворено, а устните — подути и покрити със спечена кръв.
— Бих станал — гласът на Уотъртън беше ясен и твърд, — но пазачите не са много внимателни и глезените ми са прежулени.
— Слушай — настойчиво каза Корбет, — не съм дошъл да злорадствам, а за да те разпитам и може би да ти помогна.