Елантрис

— Кога ще им кажеш? — попита тихо той.

— Кое?

— На новите, суле. Караш ги да мислят, че са жизнено важни, както постъпи с Мареше. Обувките са хубаво нещо, но не и въпрос на живот и смърт.

Раоден сви рамене.

— Хората работят по-добре, когато мислят, че са важни.

Галадон замълча за миг, сетне продължи:

— Те са прави.

— Кои?

— Другите разбойници. Събираш си собствена банда.

Раоден поклати глава.

— Галадон, това е само малка част от нещата. Никой не прави нищо в Елантрис. Хората се боричкат за храна и се самосъжаляват. Градът има нужда от насока.

— Ние сме мъртви, суле. Каква насока да имаме, освен да страдаме.

— Ето това е проблемът. Всички са убедени, че животът им е свършил, защото сърцата им не бият.

— Ами обикновено това е знакът, суле — отвърна сухо Галадон.

— Не и в нашия случай, приятелю. Трябва да се убедим, че можем да продължим. Не шаод ни причинява всичката болка. Виждал съм хора отвън, които са загубили надежда и душите им са също толкова смачкани, колкото и на нещастниците на площада. Ако възстановим поне частичка надежда, то животът им ще се подобри значително. — Той подчерта „животът“, като гледаше Галадон право в очите.

— Останалите банди няма да стоят и да зяпат как отмъкваш даровете, суле. Ще им писне от нас доста скоро.

— В такъв случай трябва да се подготвим. — Раоден кимна към голямата сграда. — Това е добра база, не мислиш ли? Има голямо помещение в средата и стаички отзад.

Галадон погледна намръщено нагоре.

— Можеше да избереш сграда с покрив.

— Знам — отвърна Раоден. — Но тази подхожда на целите ми. Чудя се каква ли е била.

— Църква. Коратска.

— Откъде знаеш? — изненада се Раоден.

— На такава прилича, суле.

— Защо ще има коратска църква в Елантрис? — опъна се принцът. — Елантрисците си бяха божества.

— Но лекомислени божества. В Елантрис имаше огромен храм на Корат, най-красивият по рода си. Построен е в знак на дружба с народа на Теод.

— Странно. — Раоден поклати глава. — Богове от една религия да построят светилище на Доми.

— Нали ти казах. Елантрисците бяха небрежни богове. Не се интересуваха дали ги почитат. Бяха уверени в своята божественост. Поне до реод. Коло?

— Явно знаеш много, Галадон — отбеляза принцът.

— Това пък откога е грях? — изпухтя дуладелецът. — Живял си цял живот в Кае, суле. Вместо да ме питаш откъде знам, почуди се защо ти си толкова неук.

— Прав си. — Раоден погледна настрани. Мареше беше дълбоко затънал в обяснения за опасностите на живота в Елантрис. — Като гледам, няма да свърши скоро. Ела, има нещо, което искам да проверя.

— Ще се тича ли? — попита Галадон с кисел глас.

— Само ако ни забележат.

Раоден разпозна Аанден. Не беше лесно, защото шаод го бе променил, но принцът помнеше лица. Така нареченият барон беше нисък мъж с едро шкембе и видимо изкуствени увиснали мустаци. Аанден не изглеждаше като благородник, но същото се отнасяше и за повечето познати на принца аристократи.