Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— Със сигурност разбирате, че няма как да ви осигуря подобна сума.
— Ще се задоволя с каквото можете да заделите на първо време.
— Ще видя какво мога да направя. Има ли друго, с което да съм ви полезна, или амбициите ви свършват с тези сто хиляди?
— Всъщност има. Искам търговците да напуснат храма.
Айдър разтри леко слепоочията си, все едно исканията на Глокта й бяха докарали главоболие.
— Той иска търговците вън от храма — промърмори тихо тя.
— Необходимо ми е, за да осигуря подкрепата на Кадия. Ако той е срещу нас, няма да удържим града кой знае колко дълго.
— От години повтарям същото на онези идиоти, но мачкането на местните се е превърнало в хоби. Добре, кога искате да стане това?
— Най-късно утре.
— После се чудите защо ви смятат за своеволен — поклати глава Айдър. — Така да бъде, до утре вечер ще напуснат храма. Ще бъда най-непопулярният магистър в историята на Гилдията, ако въобще успея да задържа поста, но ще се опитам да убедя търговците, че няма друг вариант.
— Напълно съм убеден, че можете да убедите всеки във всичко — усмихна се Глокта.
— Умеете да преговаряте, началник. Ако някога ви дотегне задаването на въпроси, можете да се пробвате като търговец, сигурна ъм, че ви чака бляскаво бъдеще в тази област.
— Търговец, аз? О, не мисля, не съм чак толкова безмилостен. — Глокта остави лъжицата си в празната купичка и облиза дупките във венците си. — Не се обиждайте, но може ли да попитам как жена е стигнала до върха в най-могъщата гилдия в целия Съюз?
Айдър се замисли, сякаш се колебаеше дали да отговори. И ако да, колко от истината да спести. Загледа се в чашата си и започна бавно да върти столчето й.
— Съпругът ми беше магистър. Когато се ожених за него, бях на двайсет и две, а той — почти на шейсет. Баща ми му дължеше страшно много пари и като не можа да се издължи по друг начин, му предложи ръката ми.
Ех, всеки с личната си трагедия.
Устните й леко се извиха, тя свъси вежди.
— Съпругът ми имаше нюх за търговия. Малко след като се оженихме, здравето му се влоши и аз трябваше да поемам все повече от задълженията му в управлението на личните му дела, както и на Гилдията. Още преди да умре, на практика бях действащ магистър и след смъртта му неговите колеги проявиха достатъчно разум да узаконят статута ми. Търговците на подправки винаги са държали повече на високите печалби, отколкото на общоприетите норми. — Тя вдигна поглед към Глокта. — Не се обиждайте, но може ли и аз да попитам как герой от войната стана мъчител?
Сега беше ред на Глокта да се замисли. Хм, добър въпрос. Как стана така?
— За сакат човек възможностите за кариера не са много.
Айдър бавно закима, без да откъсва поглед от него.
— Сигурно ви е било доста тежко. Да се върнете след толкова време в тъмницата и да откриете, че приятелите са ви забравили. Да видите в очите им само вина, съжаление и отвращение. Да се окажете съвсем сам.
Единият клепач на Глокта потрепери и той внимателно го разтри. Не беше обсъждал с никого тази част от живота си. А ето как сега я обсъждам с напълно непозната жена.
— Не е тайна за никого, че съм трагична фигура. Преди не бях човек, а същински задник, сега пък съм само човешка обвивка. Изберете което ви устройва.
— Сигурно ви е писнало да ви третират по този начин. Това сигурно ви побърква.
И представа си нямаш колко.
— Но все пак е странно измъчваният да се превърне в мъчител.
— Напротив, няма нищо по-естествено от това. Хората постъпват с другите така, както останалите са постъпвали с тях. Вие сте били продадена от баща си и купена от съпруга си, а сега на свой ред купувате и продавате.
Айдър се намръщи. Ето ти мисъл, над която да поразсъждаваш.
— Аз бих очаквала страданията да ви направят по-съпричастен.
— Съпричастност? Това пък какво беше? — Глокта примижа от болка и разтри болния си крак. — Тъжната истина е, че болката те кара да съжаляваш най-вече себе си.
Субординация край лагерния огън
Логън се намести на седлото и примижа към няколкото птици, които се рееха високо над великата равнина. Ама как само го болеше задникът. Вътрешните страни на бедрата му бяха протрити и зачервени, а носът му не долавяше друго освен миризмата на коня. Не можеше да си намери място на седлото, нямаше къде да си дене топките. Все бяха смачкани, независимо колко често бъркаше в панталона да ги намества. Проклетото пътуване ставаше все по-тежко.
В Севера беше свикнал да разговаря по време на пътуване. Като момче говореше с баща си. Като младеж говореше с приятелите. Докато следваше Бетод, говореше с него, по цял ден разговаряха. Тогава бяха доста близки, почти като братя. Разговорите откъсваха мислите му от пришките по краката и от глада в стомаха. А също от вечния студ и от това кой беше умрял предишния ден.